— Не я поглеждай в лицето — предупреди той.
Без да мислят, двамата отстъпваха от нея, позволяваха й да ги изтласка към тясното коридорче и стълбището.
— Опитай с кръста, Бен.
Почти бе забравил, че кръстът е у него. Вдигна ръка и от кръста избухна ослепително сияние. Бен премрежи клепки. Мисис Глик отчаяно изсъска и затули очите си с ръце. Цялото й лице се обтегна, мускулите се гърчеха и трепкаха като змийско кълбо. Тя залитна назад.
— Дадохме й да разбере! — изрева Джими. Протегнал кръста напред, Бен пристъпи към нея. Тя замахна с изкривени пръсти, напомнящи зверска лапа. Бен се гмурна под удара и тласна кръста нагоре. От гърлото й излетя пресеклив вой.
За Бен следващите мигове се сляха в мътни кошмарни краски. Макар че тепърва го чакаха далеч по-ужасни премеждия, в дрямката си през идните дни и нощи винаги щеше да отблъсква Марджъри Глик към погребалната маса, край която се търкаляха смачкан чаршаф и непотребен терлик.
Тя отстъпваше неохотно, впивайки поглед ту в ненавистния кръст, ту в шията на Бен, точно под десния ъгъл на челюстта. От устата й се изтръгваха грозни звуци — нечовешко бръщолевене, съскане и гъргорене — а в отстъплението й имаше толкова сляпо упорство, че бе заприличала на гигантско тромаво насекомо. Ако не беше кръстът, помисли Бен, тя би ми разкъсала гърлото с нокти и лакомо би изгълтала кръвта от сънната артерия като умиращ от жажда човек насред пустинята. Би се окъпала в кръв.
Джими бе минал настрани и я заобикаляше отляво. Тя не забелязваше. Очите й бяха приковани само към Бен — мрачни, изпълнени с омраза… и страх.
Джими заобиколи погребалната маса и когато жената отстъпи до него, той нададе глух вик и я сграбчи с две ръце през врата.
Тя изпищя задавено, пронизително, и взе да се мята в прегръдката му. Бен зърна как ноктите на Джими изтръгват късче кожа от рамото, но отвътре не бликна нищо — раната беше като беззъба уста. Сетне стана нещо невероятно — тя метна нападателя през цялата стая. Джими се стовари в ъгъла, събаряйки пътьом портативния телевизор на Мори Грийн.
Тя се стрелна напред прегърбена, със спазматични, едва ли не паешки движения. Като в театър на сенките Бен я зърна да се хвърля върху Джими, да разкъсва яката му, сетне главата хищно се килна настрани, челюстите зинаха и се впиха.
Джими Коди нададе писък — оглушителен, отчаян писък на прокълната навеки душа.
Бен се втурна към тях, препъна се в разбития телевизор и едва не падна. Чу дрезгавото й дишане като шумолене на смачкана слама, а заедно с него и гнусния звук на мляскащи, хрупащи устни.
Сграбчи яката на пеньоара и дръпна нагоре, забравяйки кръста за миг. Главата й се завъртя ужасяващо бързо. Очите й бяха разширени и лъскави, по устните и брадичката лепнеше кръв — почти черна в гъстата сянка.
В лицето му лъхна неописуемо гнусно дихание, воня на разложен труп. Като в забавен кадър зърна как езикът й облизва зъбите.
Повдигна ръката с кръста тъкмо когато тя го дръпна в прегръдките си с такава сила, че той се почувства като парцалена кукла. Заобленият връх на лъжичката я удари под брадата… и продължи нагоре без да среща съпротива. За момент Бен ослепя от взрив на безплътна светлина, която сякаш не идваше отвън, а от самите му очи. Разнесе се жарката сладникава миризма на изгоряло месо. Този път нейният писък бе гърлен, отчайващо болезнен. Бен по-скоро усети, отколкото видя как тя се отметна назад, препъна се в телевизора и рухна на пода, протегнала бяла ръка, за да смекчи падането. Пъргава като вълчица, тя отново се озова на крака. В присвитите от страдание очи продължаваше да пламти безумен глад. От почернялата кожа под челюстта се надигаше дим.
— Ела, кучко — изпъхтя той. — Ела де, ела.
Отново протегна кръста напред и я застави да отстъпи наляво, към ъгъла в дъното. Успееше ли да я докара дотам, щеше да стовари кръста върху челото й.
Но щом опря гръб в сближените стени, тя избухна в остър, писклив кикот, който го накара болезнено да се намръщи. Звукът напомняше скърцането на вилица по фаянсова мивка.
— И сега един от нас се смее! И сега кръгът ви намалява!
Пред смаяният му поглед тялото и сякаш се разтегли и стана прозрачно. За миг му се стори, че тя все още е тук, все още му се надсмива, сетне белите лъчи и уличната лампа отвън озариха голата стена и остана само мимолетното усещане в очните му нерви, които упорито твърдяха, че тя е попила като дим в порите на стената.