— Тая част още не е написана — каза Бен. — Винаги проучвам темата предварително. Така е по-лесно.
Маккаслън замислено поклати глава.
— Знаете ли, вашата история звучи точно като ония вехти кримки за Фу Манчжу. Някакъв тип нахълтва тук, поваля двамина яки мъже и изчезва с трупа на нещастница, умряла по неизвестна причина.
— Слушай, Хоумър… — обади се Джими.
— Не съм ти никакъв Хоумър — заяви Маккаслън. Не ми харесва тая работа. Ама никак не ми харесва. Енцефалитът е заразен, нали?
— Да, болестта е инфекциозна — предпазливо призна Джими.
— И ти все пак си довел тоя писател? Знаейки, че може да прихване нещо подобно?
Джими сви рамене и го изгледа сърдито.
— Слушай, шерифе, аз не ти оспорвам професионалното мнение. Тъй че и ти не оспорвай моето. Енцефалитът е слабо заразна болест, която бавно се разнася по човешката кръвоносна система. Смятах, че няма да е опасно нито за мен, нито за него. А сега не би ли било най-добре да потърсиш кой е отмъкнал трупа на мисис Глик — ако щеш, наричай го Фу Манчжу — или просто ти доставя удоволствие да ни разпитваш?
Маккаслън въздъхна от дълбините на солидното си коремче, захлопна бележника и го прибра в издутия си джоб.
— Добре де, Джими, приключваме с приказките. Едва ли ще открием нещо, докато онзи смахнат не реши да нанесе нов удар…, ако изобщо съществува, в което се съмнявам.
Джими въпросително вдигна вежди.
— Лъжете ме — търпеливо обясни Маккаслън. — Знам това, помощниците ми го знаят, навярно и Мори знае. Не знам много ли лъжете или малко, но знам, че не мога да докажа лъжата, докато и двамата се придържате към една и съща история. Мога да ви пъхна на топло, обаче правилникът ме задължава преди това да ви разреша по едно телефонно обаждане, а и най-зеленото студентче по право може да обори онова, с което разполагам — никакви улики и смътни подозрения в подготовка на неизвестни пакости. Бас държа, че адвокатът ти не е зелено студентче по право, нали?
— Не — каза Джими. — Не е.
— Въпреки всичко бих ви прибрал и бих ви разпитал както аз си знам, обаче усещам, че лъжете не защото сте извършили нещо против закона. — Той натисна педала на стоманената кофа за отпадъци до погребалната маса. Капакът се вдигна с трясък и Маккаслън изстреля в кофата струя гъста смес от слюнки и тютюн. Мори Грийн подскочи. — Не би ли желал някой от двама ви да добави нещичко към разказа си? — запита Маккаслън и сега провинциалният му диалект бе изчезнал.
— Нещата са сериозни. В Лот имаме четири смъртни случая и четирите трупа са изчезнали. Искам да знам какво става.
— Казахме всичко, което знаем — спокойно и твърдо отговори Джими. После погледна Маккаслън в очите.
— Ако можехме да ти кажем още нещо, нямаше да мълчим.
Маккаслън го изгледа също тъй втренчено.
— Изплашени сте до смърт — каза той. — И ти, и тоя писател. Изглеждате точно както изглеждаха някои момчета в Корея на връщане от фронта.
Помощниците ги гледаха. Бен и Джими премълчаха.
Маккаслън отново въздъхна.
— Хайде, тръгваме си. Утре в десет и двамата ви искам в моята канцелария за показания. Ако не се явите до десет, ще наредя да ви доведат под стража.
— Няма да се наложи — каза Бен.
Маккаслън го изгледа скръбно и поклати глава.
— Би трябвало да пишете по-смислени книжки. Като онзи, дето съчинява историите за Травис Макджий. Това се казва четиво за душата.
13.
Бен стана, отиде да изплакне чашата на мивката и за момент се загледа през прозореца към нощния мрак. Какво ли бродеше там тази вечер? Марджъри Глик, най-сетне отново със сина си? Майк Райърсън? Флойд Тибитс? Карл Форман?
Завъртя се и тръгна към стълбата.
Легна си, без да гаси настолната лампа, а кръста от лъжички, с който бе прогонил мисис Глик, сложи на нощното шкафче до дясната си ръка. Последната му мисъл, преди да заспи, бе за Сюзън — дали е добре и не я ли заплашва нещо.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
МАРК
1.
Когато чу в далечината пращене на вейки, той пропълзя зад дънера на един висок смърч и зачака да види кой ще се появи. Онези не можеха да излизат денем, ала това не значеше, че не могат да си наемат хора за тази работа; имаше начин да ги подкупят — с пари, а и с други неща. Марк бе виждал Стрейкър по улиците на градчето и помнеше, че очите му са като на жаба, която се припича на слънце. Имаше чувството, че този човек би могъл да троши костите на бебе и да се усмихва в същото време.
Той докосна джоба на якето, издут от тежкия спортен пистолет на баща му. Срещу онези куршумите бяха безполезни — освен може би сребърните куршуми — но на Стрейкър му стигаше една дупка между очите.