— Снощи един вампир се опита да ме спипа — мрачно обясни той. — Без малко да успее.
— Това е абсурд. Ти си голямо момче и трябва да знаеш, че…
— Беше Дани Глик.
Тя неволно примижа и отстъпи назад като че Марк бе замахнал с юмрук към лицето й. Олюля се и подири опора в ръката му. Очите им се срещнаха.
— Измисляш ли си, Марк?
— Не — отсече той и в няколко къси фрази разказа снощното си премеждие.
— И си дошъл тук сам? — запита тя, когато разказът свърши. — Вярвал си в това и все пак си дошъл сам?
— Да вярвам ли? — Той я изгледа с искрено удивление. — Естествено, че вярвах. Нали го видях.
Тя не намери какво да отговори и изведнъж се засрами от съмненията си (не, съмнение бе твърде мека дума) в разказа на Мат и колебливото съгласие на Бен.
— Ами ти как се озова тук?
Тя се поколеба, после отговори:
— Някои хора от градчето подозират, че в къщата има човек, когото никой не е виждал. И че може да е… да е…
Тя все още не можеше да изрече думата, но момчето кимна с разбиране. Изключително дете, личеше си от пръв поглед.
Прескачайки излишните фрази, тя просто добави:
— Затова дойдох да видя и да разбера. Момчето кимна с глава към летвата.
— И си донесла това, за да го пронижеш?
— Не знам дали бих могла да го сторя.
— Аз бих могъл — спокойно каза Марк. — След онова, което видях снощи. Дани висеше зад прозореца ми, прилепнал като грамадна муха. А пък зъбите му…
Той тръсна глава, за да прогони кошмара от мислите си, както някой банкер би прогонил вестта за фалирал клиент.
— Родителите ти знаят ли, че си тук? — запита тя, макар че подозираше отговора.
— Не — небрежно отвърна той. — Неделята им е природолюбителски ден. Сутрин обикалят да наблюдават птиците, а следобед си имат други развлечения. Понякога излизам с тях, понякога си стоя у дома. Днес потеглиха с колата нейде към крайбрежието.
— Страхотно момче си — каза тя.
— Не, не съм — възрази той, без да се смущава от комплимента. — Но на онзи ще му видя сметката.
Очите му се стрелнаха към къщата горе.
— Сигурен ли си, че…
— Естествено. И ти си сигурна. Не усещаш ли колко е зъл? Не изтръпваш ли от страх още щом погледнеш къщата?
— Да — простичко каза тя.
И с това се предаде пред твърдото убеждение на момчето. Неговата логика бе логиката на инстинкта и не се поддаваше на оборване, за разлика от беседите с Бен и Мат.
— Как ще го направиш? — запита тя, признавайки с тези думи Марк за водач на експедицията.
— Просто се качваме горе и влизаме — отвърна той. Намираме го, забиваме в сърцето му кола — моя кол — и се измъкваме. Той сигурно е в мазето. Такива като него обичат тъмнината. Донесла ли си фенерче?
— Не.
— По дяволите, и аз забравих. — Той пристъпи от крак на крак върху боровите иглички. — Сигурно не си носиш и кръст, нали?
— Нося си.
Сюзън издърпа верижката изпод блузата си и му показа кръста. Момчето кимна, сетне на свой ред извади кръст.
— Дано да свършим, преди да се приберат нашите. Задигнах го от мамината кутия за бижута. Ако разбере, лошо ми се пише.
Той се озърна. За кратките минути на разговора сенките се бяха издължили, а и двамата изпитваха неволното желание да се бавят, да отлагат.
— Когато открием къде е, не го поглеждай в очите — предупреди Марк. — Той не може да напуска ковчега си, преди да е мръкнало, но може да те омагьоса с поглед. Знаеш ли наизуст нещо религиозно?
— Да, Божията молитва.
— Е, чудесно. И аз я знам. Ще я изречем заедно, докато забивам кола.
Той забеляза как лицето й се изкриви от погнуса, сякаш бе готова всеки миг да припадне. Посегна и здраво я стисна за ръката. Самообладанието му беше поразително.
— Слушай, трябва да го направим. Обзалагам се, че от снощи половината град е негов. Ако не побързаме, ще завладее всичко. Вече няма какво да му пречи.
— От снощи ли?
— Сънувах ги — каза Марк. Гласът му си оставаше все тъй спокоен, но очите му бяха мрачни. — Сънувах как обикалят къщите, как звънят по телефона и молят да им отворят. Някои хора знаеха, усещаха от дъното на душите си, но все пак ги пускаха. Защото така е по-лесно, отколкото да повярваш, че наистина може да има нещо толкова страшно.
— Било е сън — неспокойно каза тя.
— Обзалагам се, че днес много хора си лежат в спалнята, спуснали са завесите или щорите и се чудят какво им става — настинка ли са прихванали или грип. Нямат сили, вие им се свят. Не им се яде. Призлява им от самата мисъл за храна.
— Откъде знаеш толкова много?
— Чета комикси за чудовищата — обясни той, — а когато мога, гледам и филмите. Обикновено се налага да казвам на мама, че ще гледам Уолт Дисни. Само че на тия филми не може много да се вярва. Често си измислят разни работи, за да е по-кърваво.