Наближаваха къщата. Страхотна компания се събрахме, помисли Сюзън. Един стар учител, почти откачил от четене, един писател, преследван от детските си кошмари, едно малко момче, получило извънкласна специализация по вампирознание от разни филми и евтини книжлета. А аз? Вярвам ли наистина? Заразни ли са параноидните фантазии?
Вярваше.
Както бе казал Марк, толкова близо до къщата ставаше просто невъзможно да изкривиш насмешливо устни. Над всички мисловни процеси, над самия им разговор, се раздаваше мощно някакъв прастар глас, който крещеше „опасност! опасност!“ — даже не с думи, а с нещо друго. Пулсът и дишането й се ускоряваха, но кожата й бе изстинала от свиването на капилярите — това бе действието на адреналина, прибиращ в мигове на опасност кръвта към най-дълбоките телесни тайници. Усещаше бъбреците си стегнати и натежали. Зрението й сякаш бе станало неестествено зорко, виждаше всяка тресчица, всяко петънце по стената. И всичко това не бе породено от външни стимули — нямаше нито въоръжени хора, нито грамадни озъбени кучета, нито мирис на пушек. Дълбоко под обсега на петте сетива се бе събудил след дълга дрямка някакъв загадъчен часовой. И виковете му не търпяха възражения.
Сюзън надникна през процепа между капаците на един от долните прозорци.
— Ха, та те нищо не са направили — възкликна тя едва ли не сърдито. — Вътре е същинска кочина.
— Дай да видя. Повдигай ме.
Тя преплете длани и го повдигна да надникне през цепката към порутения хол на Марстъновия дом. Марк зърна пуста и някак куха стая с дебел слой прах върху пода (в праха имаше множество отпечатъци от стъпки), разкъсани тапети, две-три вехти кресла и потрошена маса. От ъглите на тавана провисваха дълги паяжини.
Преди Сюзън да възрази, той стовари тъпия край на кола върху ръждивата кука на прозореца. Халка и кука се търкулнаха на земята и капаците се открехнаха със скърцане.
— Хей! — възкликна Сюзън. — Не биваше…
— Какво да направя според теб? На вратата ли да звъня?
Той отметна десния капак и изби едно от прашните, неравни стъкла. Парчетата със звън се изсипаха в стаята. В гърлото на Сюзън се надигна горещата вълна на страх с привкус на зеленясала мед.
— Все още можем да избягаме — промърмори тя, по-скоро на себе си, отколкото на него.
Марк я изгледа отвисоко и в погледа му нямаше презрение — само откровеност и страх, равен на нейния.
— Ако не можеш, върви си — каза той.
— Мога. — Тя безуспешно се помъчи да преглътне буцата в гърлото си. — Побързай. Тежък си.
Той изби стърчащите остатъци от разбитото стъкло, прехвърли кола в другата ръка, бръкна навътре и освободи резето. После напъна нагоре, рамката изскърца и пътят бе открит.
Сюзън го пусна долу и няколко секунди двамата безмълвно се взираха в прозореца. Най-сетне тя прекрачи напред, избута докрай десния капак и се хвана за напуканата рамка, готова да се изкатери. Прилошаваше й от страх, ужасът бе заседнал в корема й като някаква чудовищна бременност. Едва сега разбираше как се бе чувствал Мат Бърк, докато се изкачваше по стъпалата, за да срещне дебнещата неизвестност в гостната.
Съзнателно или подсъзнателно, за нея страхът винаги бе представлявал част от едно просто уравнение: страх = неизвестност. И за да реши уравнението, човек просто свеждаше задачата до елементарни алгебрични съставки, например: неизвестност = скърцаща дъска (или нещо подобно), скърцаща дъска = нищо страшно. В съвременния свят всички ужаси можеха да бъдат направени на пух и прах чрез прилагане на елементарната аксиома за равенство. Разбира се, някои страхове бяха основателни (не сядаш зад волана, щом от пиене едва се крепиш на крака, не посягаш да галиш ръмжащи кучета, не се разхождаш из парка с непознати момчета… как беше старият виц? Ще се чукаме ли, или ще се разхождаме?), но досега тя не бе допускала, че има и страхове по-могъщи от разума — апокалиптични, едва ли не парализиращи. Този път уравнението не се поддаваше на решаване. Всяка стъпка напред бе истински героизъм.
С плавно напрягане на мускулите тя се изтегли нагоре, преметна крак през рамката, скочи на прашния под и се огледа. В ноздрите й нахлу тежък мирис. Зловонието сякаш бликаше на плътни струи от самите стени. Тя опита да си внуши, че няма нищо освен плесенясала мазилка или купища влажен тор от всички животинки, намирали убежище зад порутените стени — мармоти, плъхове, може би даже миещи мечки. Но имаше и още нещо. Мирисът бе по-тежък и по-настойчив от проста животинска воня. Навяваше мисли за сълзи, повръщане и мрак.