— Хей — тихичко подвикна Марк. Ръцете му се размахваха над рамката. — Помогни ми малко.
Тя се подаде навън, хвана го под мишниците и го издърпа нагоре, докато успее да се вкопчи в ръба. Сетне Марк пъргаво се преметна вътре. Кецовете му тупнаха на пода и в къщата отново настана тишина.
Двамата като омагьосани се вслушваха в безмълвието. Сякаш бе изчезнал дори онзи тих, тъничък звън, който пораждат в пълна тишина замаяните от бездействие слухови нерви. Наоколо царуваше само тежко, мъртво беззвучие, нарушавано от туптенето на кръвта в слепоочията им.
Ала и двамата знаеха, че това е измама. Не бяха сами.
2.
— Хайде — каза Марк. — Да огледаме къщата.
Той стисна кола с всичка сила и за миг, само за миг се озърна с копнеж към прозореца.
Сюзън бавно тръгна към коридора и Марк я последва. Досами вратата имаше малка масичка с книга върху нея. Марк спря.
— Знаеш ли латински? — запита той.
— Малко, от колежа.
Той протегна книгата към нея.
— Какво означава това?
Сюзън сбръчка чело и засрича заглавието. После поклати глава.
— Не знам.
Марк разгъна книгата напосоки и трепна. Бе попаднал на илюстрация: гол мъж протяга окървавено детско телце към нещо извън рамките на картината. Марк върна книгата на място, доволен, че се е отървал от нея — обтегната кожена подвързия пораждаше в пръстите му неопределеното тревожно чувство за нещо познато. Продължиха по коридора към кухнята. Тук сенките се сгъстяваха. Слънцето бе минало от другата страна на къщата.
— Усещаш ли миризмата? — запита той.
— Да.
— Тук е по-силна, нали?
— Да.
Марк си спомни, че в мазето на предишната им къща майка му бе направила килерче за продукти и веднъж цели три кошници домати се бяха развалили долу в тъмното. Сегашната миризма напомняше оная — миризма на прогнили, скапани домати.
— Божичко, толкова ме е страх — прошепна Сюзън.
Той посегна пипнешком, откри ръката й и пръстите им се вплетоха здраво.
Линолеумът в кухнята беше стар, захабен и изкорубен, протрит до черно пред вехтата порцеланова мивка. Насред помещението имаше голяма нащърбена маса, а върху нея лежаха жълта чиния, нож, вилица и парче сурова наденица.
Вратата към мазето беше леко открехната.
— Там трябва да слезем — каза Марк.
— О — безсилно прошепна Сюзън.
Процепът беше съвсем тесен и през него изобщо не проникваше светлина. Езикът от мрак сякаш лакомо облизваше кухнята, чакайки да дойде нощта, за да я погълне цялата. Тия пет-шест милиметра тъмнина бяха чудовищни, пълни с неописуемо грозни догадки. Сюзън стоеше до Марк, безпомощна и неподвижна.
После той прекрачи напред, отвори вратата и за момент постоя, загледан надолу. Някакво мускулче потрепваше под челюстта му.
— Мисля… — започна Марк.
В този миг тя чу зад себе си шум и се завъртя, усещайки изведнъж колко е бавна, колко безнадеждно е закъсняла. Стрейкър стоеше неподвижно. Ухилен.
Марк се обърна, видя го и опита да се изплъзне покрай него. Юмрукът на Стрейкър се стовари върху челюстта му и всичко изчезна.
3.
Когато се свести, Марк усети, че го носят по стълба — но не към мазето. Нямаше го чувството за тежки каменни стени, а и въздухът не беше чак толкова зловонен. Той позволи на клепките си да се открехнат едва-едва, но остави главата си да се полюшва все тъй безсилно на омекналата шия. Отгоре се задаваше стълбищна площадка… вторият етаж. Виждаше я съвсем ясно. Слънцето не бе залязло. Значи все още имаше поне мъничко надежда.
Озоваха се на площадката и внезапно яките ръце изчезнаха изпод тялото му. Той тежко рухна на пода и главата му се блъсна в дъските.
— Мислиш ли, че не усещам кога някой се прави на препариран, достойни младежо? — осведоми се Стрейкър.
Гледан от пода, той изглеждаше триметров гигант. Плешивата му глава лъщеше с дискретна елегантност в прииждащия здрач. Марк с ужас забеляза, че през рамото му е преметнато навито въже.
Трескаво посегна към пистолета в джоба си.
Стрейкър отметна глава и се разсмя.
— Позволих си малката волност да прибера пистолета, достойни младежо. Децата не бива да носят оръжия, с които не умеят да си служат…, нито пък да водят млади дами в къщи, където никой не ги е канил.
— Какво направихте със Сюзън Нортън?
Стрейкър се усмихна.
— Отведох я там, където искаше да отиде, момчето ми. В мазето. По-късно, когато слънцето залезе, тя ще срещне онзи, когото е дошла да види. Ти също ще го срещнеш, тази нощ или следващата. Разбира се, той може и да те даде на момичето… но ми се струва, че би желал лично да се заеме с теб. Момичето трябва да си има приятели, а някои от тях навярно са досадници като вас.