— Вампири в Сейлъм’с Лот? — запита той. Беше убеден, че дълбоката депресия след тежка болест понякога може да се избегне при хора с някаква страст в живота — художници, музиканти, дърводелци или строители, потънали в мисли за недовършена сграда. Със същия успех увлечението можеше да е свързано с някоя безвредна (или не чак толкова безвредна) психоза, съществувала в зародиш още преди заболяването. Преди време бе водил дълги беседи с един старец на име Хорис, който лежеше в щатската болница с рак на дебелото черво в напреднал стадий. Макар че болката навярно беше непоносима, нещастникът описваше с най-малки подробности как пришълци от Уран постепенно завладяват американското общество. „Момчето, дето ти пълни резервоара в бензиностанцията на Сони, може днес да е Джо Блоу от Фолмаут — бъбреше с блеснали очи живият скелет в болничното легло, — а утре вече е пришълец, който само прилича на Джо Блоу. Може даже да има същите спомени и да говори съвсем като него, разбираш. Защото пришълците се хранят с алфа-вълни… мляс, мляс, мляс!“ Хорис смяташе, че изобщо не е болен от рак, а страда от тежко лазерно отравяне. Разтревожени от разкритията му, пришълците искали да го премахнат. Хорис приемаше факта спокойно и се готвеше да загине с чест. Калахан не се и опита да го разубеди. Оставяше това на добронамерените, но празноглави роднини. От опит знаеше, че понякога психозата помага не по-зле от няколко солидни глътки уиски.
Мислейки за всичко това, той скръсти ръце и зачака Мат да продължи.
— И без това ми е трудно да говоря — каза Мат. — Още по-трудно ще е, ако смятате, че страдам от болнична невроза.
Изненадан, че чува собствените си мисли отпреди секунда, Калахан едва удържа физиономията си безизразна — макар че, ако бе загубил контрол, щеше да прояви не тревога, а възхищение.
— Напротив, струва ми се, че разсъждавате извънредно логично — каза той.
Мат въздъхна.
— Логиката не винаги е признак на здрав разум и вие добре го знаете. — Той се настани по-удобно, размествайки купищата, книги наоколо. — Ако има Бог, навярно сега Той ми налага изкупление за предпазливия академичен дух, който съм проявявал цял живот… за отказа да пристъпя мислено където и да било, ако теренът не е проучен и картографиран в три екземпляра. Днес за втори път съм принуден да правя безумни изявления без помен от доказателства. В защита на разсъдъка си мога само да изтъкна, че твърденията ми сравнително лесно се поддават на доказване или отхвърляне. Оттук нататък ми остава да се надявам, че ще приемете нещата сериозно и ще извършите проверката, преди па е станало късно. — Той тихичко се разсмя. — Преди да е станало късно. Звучи като цитат от някогашните приключенски списания, нали?
— Животът е пълен с мелодрами — отбеляза Калахан и си помисли, че може и да е вярно, но напоследък твърде рядко се срещат подобни неща.
— Позволете да ви запитам отново дали сте забелязвали вчера и днес нещо необичайно или странно… каквото и да било.
— Свързано с вампири, или…
— Каквото и да било.
Калахан се замисли.
— Сметището е затворено — каза най-сетне той. — Но портата беше строшена, тъй че влязох. — Усмихна се.
— Между нас казано, обичам сам да си изхвърлям боклука. Толкова е практично и скромно, че мога изцяло да се отдам на фантазиите си за беден, ала щастлив пролетарски свещеник. Впрочем, Дъд Роджърс се беше запилял нанякъде.
— Друго?
— Ами… тая сутрин не видях мисис Крокет в църквата, а тя рядко пропуска литургия.
— Още нещо?
— Разбира се, бедната мисис Глик…
Мат се надигна на лакти.
— Мисис Глик ли? Какво е станало с нея?
— Почина.
— От какво?
— Полин Дикенс смяташе, че е било сърдечен удар — колебливо отвърна Калахан.
— Умрял ли е още някой днес в градчето?
При други обстоятелства въпросът би бил нелеп. Обикновено в градче като Сейлъм’с Лот смъртните случаи бяха доста редки, независимо от значителния брой застаряващи жители.
— Не — бавно изрече Калахан. — Но напоследък смъртността рязко се повиши, нали? Майк Райърсън… Флойд Тибитс… бебето на Макдугъл…
Мат кимна. Изглеждаше уморен.
— Странни работи стават — каза той. — Да. Но както са тръгнали нещата, скоро ще могат взаимно да се прикриват. Още няколко нощи и се боя, че… че…
— Стига увъртания — каза Калахан.
— Добре. И без това доста го увъртах, нали?
И Мат подхвана разказа си от началото до края, вмъквайки мимоходом разсъжденията на Бен, Сюзън и Джими. Не премълча нищо. Когато приключи, вечерните ужаси на Бен и Джими току-що бяха свършили. За Сюзън ужасът едва започваше.