— Тук ли живее мистър Бен Миърс?
Ева се накани да го запита защо не е на училище, после се отказа. Лицето му беше много сериозно, даже тревожно. Под очите му имаше сини кръгове.
— Той спи.
— Може ли да го почакам?
От погребалната кантора на Грийн, Хоумър Маккаслън потегли право към дома на семейство Нортън. Когато стигна до Брок Стрийт, наближаваше единайсет. Мисис Нортън ридаеше, а Бил Нортън изгледаше сравнително спокоен, но пушеше цигара след цигара и лицето му бе състарено.
Маккаслън прие молбата да включи описанието на момичето в списъка на издирваните лица. Да, ще се обади веднага щом узнае нещо. Да, ще провери в близките болници, това е включено в процедурата (както впрочем и моргата). Личното му мнение бе, че момичето е избягало от къщи. Майката си призна, че са се карали и момичето смятало да се изнесе.
Въпреки всичко, той се зае да кръстосва селските пътища, слушайки небрежно пращенето на радиостанцията под таблото. Няколко минути след полунощ, докато се връщаше към градчето по Брукс Роуд, страничният прожектор освети нещо лъскаво недалече от пътя — в горичката бе спряла кола.
Той забави, даде заден ход и излезе от кабината. Колата бе изоставена на стар, буренясал дърварски път. Шевролет „Вега“, светлокафяв, на около две години. Той издърпа верижката с бележника от задния си джоб, прелисти след бележките за разговора с Бен и Джими, после насочи прожектора към номера на колата. Съвпадаше с онзи, който му бе дала мисис Нортън. Значи наистина беше колата на момичето. Работата ставаше дебела. Той опипа капака на двигателя. Студен. Явно бе изключен отдавна.
— Шерифе…
Весел, безгрижен глас като звън на камбанки. Но защо ли ръката му се стрелна към револвера?
Обърна се и видя дъщерята на Нортън — изглеждаше невероятно красива. Вървеше към него, хванала за ръка непознат младеж със старомодно заресана назад черна коса. Маккаслън завъртя фенерчето право в лицето му и изпита странното чувство, че лъчът минава през него, без да го освети. Макар че вървяха по разкаляна пътека, двамата не оставяха следи. Усети как в нервите му припламват предупредителните сигнали на страха, пръстите му стегнаха по-здраво дръжката на револвера… сетне се отпуснаха. Той изключи фенерчето и зачака безучастно.
— Шерифе — повтори тя и този път гласът й бе глух, гальовен.
— Колко мило, че дойдохте — каза непознатият.
Двамата се нахвърлиха върху него.
Сега полицейската кола бе изоставена отвъд ями и къпинаци, в затънтения край на Дийп Кът Роуд, и само най-зоркият поглед би различил лъскавите метални части под гъсто натрупаните клонки от хвойна, орлова папрат и бръшлян. Маккаслън лежеше сгушен в багажника. От време на време го търсеха по радиото, но той не се обаждаше.
По-късно, малко преди разсъмване, Сюзън посети и майка си, но, не стори кой знае какво; чувстваше се заситена като пиявица, залепнала върху кожата на плувец. Е, все пак вече беше поканена и сега можеше да влиза, когато си поиска. Нов глад я чакаше довечера… всяка вечер.
Малко след пет часа в същото понеделнишко утро Чарлс Грифън събуди жена си. Лицето му бе издължено и прорязано от дълбоки гневни бръчки. Навън неиздоените крави мучаха от болки в подутите вимета. С пет кратки думи Грифън изрази мнението си за станалото тази нощ:
— Тия проклети хлапета са избягали.
Не бяха избягали. Дани Глик се бе наситил с кръвта на Джак Грифън, а той пък бе влязъл в стаята на брат си Хал и завинаги бе сложил край на тревогите му за училището, учебниците и непреклонната бащина воля. Сега двамата лежаха под огромния куп сено в сеновала със сламки в чорлавите коси и нежни прашинки танцуваха из мрачните, притихнали канали на ноздрите им. Понякога по лицата им пробягваха боязливи мишки.
Зората вече се разливаше над света и злите твари спяха. Зараждаше се прекрасен есенен ден — ясен, прохладен и слънчев. Повечето хора от градчето (което още не знаеше, че е мъртво) щяха да тръгнат на работа, без да подозират какво се е случило през нощта. Според „Алманах на стария фермер“ новата нощ щеше да настане точно в 19:00.
Дните ставаха все по-къси, задаваше се празникът на Вси светии, а подир него — зимата.
3.
Когато в девет без четвърт Бен слезе долу, Ева се обади откъм мивката:
— Имате посетител, чака ви на верандата.
Той кимна и излезе по чехли през задната врата, очаквайки да завари отвън Сюзън или шерифа Маккаслън. Но посетителят бе слабичко момче, което седеше на най-горното стъпало и гледаше как градът бавно се съживява в първото утро на новата седмица.