— Здрасти — каза Бен и момчето рязко се обърна. Гледаха се съвсем кратко време, но за Бен този миг сякаш се разтегли по някакъв странен начин и го обзе чувство за нереалност. Физически момчето напомняше собствения му детски облик, ала имаше и нещо друго. Стори му се, че усеща как върху плещите му ляга тежък товар като че предчувстваше нещо повече от случайност в преплитането на пътищата им. Неволно си припомни как бе срещнал Сюзън в парка и как безгрижният разговор между непознати изглеждаше многозначителен и наситен с намеци за бъдещето.
Може би момчето усещаше нещо подобно, защото очите му леко се разшириха и ръката му плъзна по парапета, сякаш диреше опора.
— Вие сте мистър Миърс — каза то.
Не питаше, просто установяваше факта.
— Да. Едно на нула за тебе.
— Името ми е Марк Петри — каза момчето. — Нося ви лоши вести.
Бас държа, че не се шегува, отчаяно помисли Бен и опита да се подготви душевно за каквото и да било…, но когато го чу, изненадата бе пълна и потресаваща.
— Сюзън Нортън е от онези — каза момчето. — Барлоу я спипа в къщата. Но аз убих Стрейкър. Поне така мисля.
Бен се опита да каже нещо, но не можа. Гърлото му беше вцепенено.
Момчето кимна, поемайки без колебание нещата в свои ръце.
— Може би ще е най-добре да се разходим с вашата кола и да поговорим в движение. Не искам да ме виждат тук. Избягах от училище, а и без това си имам неприятности у дома.
Бен каза нещо — сам не разбра какво. След мотоциклетната катастрофа, в която загина Миранда, той бе станал от асфалта леко зашеметен, но напълно здрав (е, не пропускай драскотината на лявата китка, през войната се е случвало да дават ордени и за по-дребни рани), а шофьорът от камиона крачеше към него, хвърляйки две сенки в светлината на фаровете и уличната лампа — беше едър, пооплешивял мъж с химикалка в джобчето на бялата риза и на химикалката беше изписано със златни букви: „Франк, денонощна бен“, останалото чезнеше в джобчето, но Бен проницателно се досети, че липсващата част е „зиностанция“ — елементарно, драги Уотсън, елементарно. Шофьорът му каза нещо, вече не помнеше какво, после леко го хвана за ръката и се опита да го отведе настрани. Бен зърна една от обувките на Миранда да се търкаля край огромните задни колела на камиона, изтръгна се от шофьора и тръгна нататък, а шофьорът направи две крачки подир него и каза: На твое място не бих, го сторил, братче. А Бен го изгледа тъпо, здрав и читав, ако не се брои драскотината на китката, и искаше да му каже, че преди пет минути не се бе случило нищо, че в някакъв паралелен свят двамата с Миранда бяха свърнали по предната пресечка и сега пътуваха към съвсем различно бъдеще. Наоколо се събираше тълпа, хората прииждаха откъм магазина за напитки на единия ъгъл и млечния бар на другия. И тогава той бе започнал да усеща онова, което усещаше сега: сложно, ужасяващо взаимодействие между духовното и телесното, което полага начало на примирението и може да се сравнява единствено с чувството при изнасилване. Стомахът сякаш е в безтегловност. Устните изтръпват. По небцето полепва рядка пяна. В ушите отеква звън. Кожата на тестисите като че се стяга и пълзи нагоре. Съзнанието обръща гръб и закрива лице, сякаш иска да се опази от непоносимо ярка светлина.
Бен отново се изтръгна от ръцете на добронамерения шофьор и тръгна към обувката. Вдигна я. Обърна я. Пъхна длан вътре и стелката още бе топла от допира с нейното тяло. С обувката в ръка той направи още две крачки и зърна изпод предните колела на камиона да се подават нозете й, обути в жълтите джинси, които бе навлякла тъй безгрижно и весело преди малко, когато се готвеха да излязат от апартамента. Невъзможно бе да повярва, че момичето, което обу този панталон, сега е мъртво, ала примирението вече бе дошло — в корема, в стомаха, в тестисите. Той изстена с пълен глас и точно тогава фотографът бе направил снимка за вестничето, от което го помнеше Мейбъл. Единият крак обут, другият бос. Хората гледаха босия крак, сякаш никога не бяха виждали подобно нещо. Бен прекрачи настрани, прегъна се и…
— Ще повърна — каза той.
— Не се смущавайте.
Бен изтича зад ситроена си и се прегъна, стискайки дръжката на колата. Затвори очи, обля го мрак и в мрака лицето на Сюзън му се усмихваше, гледаше го с прекрасен, бездънен взор. Той отново отвори очи. Хрумна му, че момчето може да лъже, да е сбъркало или да не е с всичкия си. Ала мисълта не носеше надежда. Не беше такова хлапе. Обърна се, погледна детското лице и не прочете нищо освен тревога.