— Да вървим — каза той.
Влязоха в колата и потеглиха. Сбърчила чело, Ева Милър ги гледаше от кухненския прозорец. Ставаше нещо лошо. Усещаше го наоколо, усещаше как я изпълва, също както я бе изпълвал мъглив, неясен ужас в деня преди гибелта на мъжа й.
Тя отиде да позвъни на Лорета Старчър. Никой не отговори и сигналът продължи да писука настойчиво, докато остави слушалката. Къде ли се губеше Лорета? Не беше на работа. В понеделник библиотеката не работеше.
Седна и замислено впи поглед в телефона. Усещаше, че се задава голяма беда — може би нещо страшно като пожара през петдесет и първа.
Накрая пак вдигна слушалката и се обади на Мейбъл Уъртс, която бе пълна до гуша със злободневни клюки и лакомо чакаше нещо ново. От години насам градчето не бе преживявало подобен уикенд.
4.
Бен караше без цел и посока, слушайки историята на Марк. Момчето разказваше умело и подробно — от нощното посещение на Дани Глик през прозореца до новата посетителка през изминалата нощ.
— Сигурен ли си, че е била Сюзън? — запита Бен.
Марк Петри кимна.
Бен рязко зави назад и подкара с бясна скорост по Джойнтнър Авеню.
— Накъде отиваме? Да не би…
— Не натам. Засега.
5.
— Чакайте. Спрете.
Бен отби настрани и двамата слязоха. Дотук бяха карали бавно по Брукс Роуд, в подножието на Марстъновия хълм. Горският път, където Хоумър Маккаслън бе забелязал колата на Сюзън. Сега те също зърнаха слънчеви отблясъци по метал. Мълчаливо закрачиха един до друг по изоставения път. Между дълбоките прашни коловози бе избуяла трева. В далечината чуруликаше птица.
Не след дълго откриха колата.
Бен забави крачка, после спря. Отново му призляваше. По ръцете му се стичаше студена пот.
— Иди да видиш — каза той.
Марк пристъпи към колата и надникна през лявото прозорче.
— Ключовете са на таблото.
Бен тръгна напред и кракът му закачи нещо. Погледна надолу. В праха се търкаляше револвер 38 калибър. Вдигна го и го прехвърли от ръка в ръка. Приличаше на полицейско служебно оръжие.
— Чий е револверът? — запита Марк, приближавайки до него с ключовете в ръка.
— Не знам.
Бен провери предпазителя и прибра револвера в джоба си. Марк му подаде ключовете, той ги взе и закрачи към малката „Вега“ като насън. Ръцете му се тресяха и едва от втория опит налучка ключалката на багажника. Завъртя ключа, после вдигна капака, без да си позволява да мисли.
Надникнаха вътре глава до глава. В багажника имаше резервна гума, крик и нищо друго. От гърдите на Бен се откърти въздишка.
— А сега? — запита Март.
Бен забави отговора. Когато усети, че отново владее гласа си, каза:
— Ще отидем да видим моя приятел Мат Бърк в болницата. Той е специалист по вампирите.
Погледът на момчето си оставаше тревожен.
— Вярвате ли ми?
— Да — каза Бен и изричането на тази дума сякаш я затвърди, придаде й тежест. Вече не можеше да я отрече. — Да, вярвам ти.
— Мистър Бърк преподава в гимназията, нали? Знае ли всичко?
— Да. И неговият доктор знае.
— Доктор Коди?
— Да.
Докато разговаряха, двамата гледаха колата, сякаш тя бе реликва от някаква мрачна, изчезнала раса, оставена в тия слънчеви гори западно от градчето. Багажникът зееше като беззъба уста и когато Бен го затръшна, глухият трясък на ключалката отекна в сърцето му.
— А след като поговорим — добави той, — отиваме горе в Марстъновия дом да си разчистим сметките с кучия син, който е сторил това.
Марк го гледаше, без да помръдва.
— Може и да не е толкова лесно. Тя също ще бъде там. Сега е негова.
— Ще го накараме да проклина мига, в който е зърнал Сейлъм’с Лот — тихо каза Бен. — Да вървим.
6.
Около девет и половина пристигнаха в болницата и завариха Джими Коди в стаята на Мат. Докторът вдигна загрижен поглед към Бен, после любопитно стрелна с очи Марк Петри.
— Имам лоши вести за теб, Бен. Сюзън Нортън е изчезнала.
— Тя е вампир — глухо изрече Бен и Мат изръмжа откъм леглото.
— Сигурен ли си? — рязко запита Джими.
Бен посочи с палец Марк Петри и го представи:
— Това е Марк. В събота вечерта го е навестил Дани Глик. Останалото ще ви разкаже сам.
И Марк повтори от начало до край историята, която вече бе разказал на Бен. Когато свърши, Мат се опомни пръв:
— Бен, просто не намирам думи да изразя колко ми е мъчно.
— Ако искаш, мога да ти дам някое хапче — предложи Джими.
— Знам какво лекарство ми трябва, Джими. Искам да тръгнем срещу този Барлоу още днес. Сега. Преди да се мръкне.