Мои скъпи, чудесни приятели — мистър Миърс, мистър Коди, достойни младежо Петри и отче Калахан — желая ви приятно прекарване. Виното е великолепен френски „Медок“ доставен специално за мен от покойния собственик на къщата, с когото, уви, така и не успях да се срещна лично. Моля, бъдете мои гости, ако все още ви е до вино, след като привършите предстоящата задача. Ще се срещнем отново, ала лице в лице и тогава ще изразя искрените си комплименти на всеки един от вас с присъщата ми любезност.
А дотогава — сбогом.
Разтреперан, Бен изтърва писмото на масата. Погледна към спътниците си. Марк стискаше юмруци и устата му бе застинала накриво, сякаш току-що бе захапал нещо прогнило; хлапашкото лице на Джими бе пребледняло и обтегнато; очите на отец Доналд Калахан пламтяха, а устните му се кривяха в трепереща предизвикателна усмивка.
Един по един тримата погледнаха към него.
— Елате — каза той.
И четиримата пристъпиха заедно зад ъгъла.
14.
Когато Ноли Гардънър пристигна с полицейската кола пред тухлената сграда на Общинския съвет и излезе от кабината, Паркинс Джилеспи стоеше на най-горното стъпало и гледаше през мощния си цайсов бинокъл. Ноли пристъпи напред, оправяйки с едната ръка колана, с другата дъното на панталона си.
— Какво има, Парк? — запита той, докато се изкачваше по стъпалата.
Паркинс безмълвно му подаде бинокъла и посочи с мазолестия си палец към Марстъновия дом.
Ноли погледна през бинокъла. Видя стария пакард, а пред него — новичък буик. Увеличението не беше достатъчно, за да разчете номера на колата. Той отпусна бинокъла…
— Колата е на доктор Коди, нали?
— Да, мисля, че е неговата.
Паркинс пъхна в ъгълчето на устните си цигара „Пал Мал“ и драсна клечка кухненски кибрит по тухлената стена.
— Никога не съм виждал горе друга кола, освен пакарда.
— Точно тъй — замислено каза Паркинс.
— Какво ще речеш, ако отскочим догоре да хвърлим едно око? — запита Ноли, ала в гласа му нямаше и следа от обичайния ентусиазъм. Странно, като се има предвид, че вече пет години работеше като помощник-полицай и още се вдъхновяваше от службата.
— Не — каза Паркинс. — Мисля, че не бива да се месим.
Той извади часовника от джоба на сакото си и щракна сребърния капак като железничар, проверяващ кога ще пристигне експресът. Часът беше 15:41. Той свери часовника си с часовника на кметството и бавно го върна на място.
— Дали няма нещо общо с Флойд Тибитс и бебето на Макдугъл? — запита Ноли.
— Де да знам.
— О — промърмори Ноли, загубил за момент дар-слово.
Паркинс открай време си беше мълчалив, но днес направо биеше всякакви рекорди. Той пак погледна през бинокъла — нямаше промени.
— Днес градчето изглежда тихо — подхвърли Ноли.
— Да — съгласи се Паркинс.
Бледосините му очи се взряха към Джойнтнър Авеню, после към парка. Цял ден не се мяркаше почти никой. Поразителна липса на хора — нито майки разхождаха децата си, нито безделници се събираха около паметника на загиналите във войната.
— Странни работи стават напоследък — отново подметна Ноли.
— Да — рече Паркинс след кратък размисъл.
В последен отчаян опит да завърже разговор, Ноли подхвърли примамката, на която Паркинс никога не пропускаше да клъвне — времето.
— Заоблачава се — каза той. — Довечера май ще вали.
Паркинс огледа небето. Високо горе се разстилаха перести облаци, а от югоизток се задаваха бели кълбести вълма.
— Да — съгласи се той и захвърли допушената цигара.
— Парк, ти добре ли си?
Паркинс Джилеспи обмисли въпроса.
— Хич — каза той.
— Добре де, какво има, дявол да го вземе?
— Мисля — заяви Джилеспи, — че ми треперят гащите от страх.
— Какво? — сепна се Ноли. — Че от какво те е страх?
— Де да знам — рече Паркинс, вдигна бинокъла и пак се загледа към Марстъновия дом, а Ноли стоеше до него, онемял от смайване.
15.
Отвъд масата, на която бяха намерили писмото, мазето завиваше под прав ъгъл и четиримата се озоваха в изоставена винарска изба. Бен си помисли, че Хъбърт Марстън трябва наистина да е бил контрабандист на алкохол. Наоколо се валяха разнокалибрени бъчви, покрити с прах и паяжини. Край едната стена се простираше винарски рафт и тук-там от ромбовидните гнезда все още стърчаха двулитрови бугилки. Някои се бяха спукали и сега паяци диреха приют там, където някога искрящо бургундско бе чакало срещата си с небцето на придирчив познавач. В други виното явно бе станало на оцет; из въздуха се носеше характерната остра миризма, смесена с дъха на бавно разложение.