— Не — изрече Бен спокойно, сякаш съобщаваше безспорен факт. — Не мога.
— Трябва — настоя отец Калахан. — Не казвам, че ще е лесно или за добро. Просто трябва да го сториш.
— Не мога — извика Бен и този път думите му отекнаха под свода на мазето.
Сред мрачното помещение фенерчето на Джими осветяваше нисък подиум, върху който лежеше неподвижно Сюзън Нортън. От нозете до шията я покриваше прост бял чаршаф и когато пристъпиха, до нея, нито един от четиримата не намери какво да каже. Изумлението бе по-силно от думите.
Приживе тя беше весела и симпатична девойка, минала нейде по пътя на съзряването съвсем близо (навярно само на сантиметри) край истинската красота и пропускът не се дължеше на някакъв недостатък, а може би — но само може би — на факта, че бе живяла спокойно и без произшествия. Ала сега беше красива. Зловещо красива.
Смъртта не бе наложила своя печат върху нея. Лицето й руменееше, а устните, недокосвани от червило, бяха сочни и тъмночервени. По бледото, безукорно гладко чело кожата изглеждаше нежна като сметана. Очите бяха затворени и черните клепки безметежно сочеха надолу към бузите. Едната ръка лежеше леко прегъната, другата беше положена върху талията. И все пак целият й облик пораждаше чувство не за ангелска хубост, а за хладна, надменна красота. Нещо в лицето й — не подчертано, само загатнато — напомни на Джими за сайгонските момичета, ненавършили още тринайсет години, които коленичат пред войниците в сенките зад баровете — не за пръв и даже не за стотен път. Но при онези момичета покварата не беше зло, а само преждевременно запознанство с истината за света. Промяната в лицето на Сюзън беше съвсем друга — Джими сам не знаеш каква точно.
Калахан пристъпи напред и притисна с пръсти еластичната издутина на лявата гръд.
— Тук — каза той. — В сърцето.
— Не — повтори Бен. — не мога.
— Бъди неин любовник — кротко настоя отец Калахан. — Нещо повече, бъди неин съпруг. Няма да й причиниш болка, Бен. Ще я освободиш. Болката ще е само за теб.
Бен го гледаше тъпо. Марк извади кола от черната чанта на Джими и мълчаливо го протегна напред. Бен посегна и ръката му сякаш се разтегляше с километри.
Ако го направя, без да мисля, тогава може би…
Но би било невъзможно да го направи, без да мисли. И изведнъж в паметта му изплува един ред от „Дракула“, това забавно фантастично книжле, което вече съвсем не му изглеждаше забавно. В мига, когато Артър Холмууд трябваше да пристъпи към подобно ужасяващо дело, Ван Хелсинг го утешаваше с думите: Зная, че това е трудно поносимо изпитание, но след това ще почувствате облекчение.
Можеха ли изобщо да се надяват на облекчение?
— Махнете го — изстена той. — Не ме карайте да…
Никой не отговори.
Студени и лепкави струйки пот избиха по челото, по скулите, под мишниците му. Колът, който само преди четири часа беше обикновена бухалка за бейзбол, сега сякаш се наливаше с призрачна тежест, като че в него се сбираха невидими, ала титанични силови линии.
Бен го повдигна и притисна острието към лявата й гръд, точно над най-горното копче на блузата. Кожата леко хлътна под връхчето и той усети как ъгълчето на устните му се разтреперва от неудържим тик.
— Не е мъртва — прошепна той.
Изрече думите дрезгаво, с набъбнал език. Правеше последен, отчаян опит за съпротива.
— Не е — безмилостно отвърна Джими. — Тя е Нежива, Бен.
Вече бяха видели доказателството — Джими бе напомпил около ръката й гумения ръкав на прибора за измерване на кръвното налягане. Цифрите не помръднаха от нулата. После Джими бе сложил стетоскопа върху гърдите на момичето и тримата един след друг напразно се вслушваха в глухата тишина на безжизненото тяло.
Бен усети как влагат нещо в другата му ръка — по-късно години наред щеше да напряга памет, ала нямаше да си спомни кой го е подал. Чукът. Железарският чук с перфорирана гума около дръжката. Желязото лъщеше в светлината на фенерчето.
— Направи го бързо — рече Калахан — и излез на светло. Ние ще свършим останалото. Зная, че това е труднопоносимо изпитание, но след това ще почувствате облекчение.
— Прости ми, Боже — прошепна Бен. Вдигна чука и замахна.
Ударът беше точен и желатинестият трепет, който пробяга по целия ясенов кол, щеше да преследва Бен в кошмарни сънища до края на живота му. И сякаш от самата сила на замаха, очите на Сюзън се разтвориха изведнъж — широки и сини. Там, където се бе впил колът, избликна ярка и смайващо мощна струя. Кръвта се разплиска по лицето му, по ръцете, по ризата. След миг цялото мазе се изпълни с нейния горещ, металически мирис.