Сюзън се сгърчи върху масата. Ръцете й политнаха нагоре и бясно запърхаха из въздуха като ранени птици. Краката заблъскаха дъските на платформата в трескав, безцелен ритъм. Устата зина широко, разкривайки поразително остри вълчи зъби, а от гърлото се раздаваха крясък подир крясък, сякаш самият ад пращаше своя чудовищен зов. От ъгълчетата на устните се стичаха потоци кръв.
Чукът се вдигна и удари… пак… и пак… и пак… В главата на Бен отекваха крясъци на огромни черни гарвани. Из мозъка му вихрено се въртяха страхотни картини, които отлитаха, без да оставят спомен. Ръцете му бяха алени, колът беше ален, неумолимо бъхтещият чук беше ален. В разтрепераните ръце на Джими фенерчето играеше като прожектор в дискотека, хвърляйки прекъслечни отблясъци по безумно сгърченото лице на Сюзън. Зъбите й пронизваха плътта на устните, раздираха ги на ивици. По чистия изгладен чаршаф, който Джими тъй грижливо бе прегънал надолу, се сипеха пръски кръв и следите им напомняха загадъчни китайски йероглифи.
После гръбнакът й ненадейно се изви като лък, а челюстите се разтегнаха до счупване. Изпод кола изригна чудовищен фонтан от по-тъмна кръв — почти черна в този лудешки танцуващ лъч; кръв от сърцето. Писъкът, който избухна в кънтящата бездна на зеещото гърло, извираше от незнайните подземия на най-дълбоката родова памет, а корените му се впиваха още по-долу — във влажния мрак на човешката душа. Внезапно по устните й изби кървава пяна, кипнал ален прилив бликна през ноздрите… ала имаше и още нещо. В бледата светлина то бе само сянка, намек за нещо, което се устреми навън, измамено и съсипано. Сетне се сля с мрака и изчезна.
Тя падна възнак, мускулите на челюстите се отпуснаха и устата се затвори. Обезобразените устни се открехнаха за последна тръпнеща въздишка. За миг клепките запърхаха и Бен сам не разбра дали му се е сторило или наистина зърна оная Сюзън, която бе срещнал в парка с неговата книга в ръка.
Свършено.
Той отстъпи, изтърва чука и протегна ръце напред като смаян от ужас диригент, чиято симфония се е разбунтувала.
Калахан положи ръка на рамото му.
— Бен…
Той побягна.
Спъна се нейде по стълбата, падна и запълзя нагоре, към светлината. Ужасите на детето и на възрастния мъж се бяха слели. Ако се озърнеше през рамо, щеше да види само на една ръка разстояние Хъби Марстън (или може би Стрейкър) с широко ухилено подпухнало и зеленикаво лице, с дълбоко впита в шията примка… и усмивката му щеше да разкрива остри, нечовешки зъби. От гърлото на Бен излетя задъхан, немощен писък.
Глухо, сякаш от много далече, чу вика на Калахан:
— Не, оставете го…
Втурна се през кухнята, после през задната врата. Стъпалата на верандата изчезнаха изпод нозете му и той се преметна презглава по меката пръст. Надигна се на колене, пролази, стана на крака и хвърли поглед назад.
Нищо.
Домът се извисяваше безцелно, загубил и сетната си частица зло. Сега отново беше най-обикновена къща.
Сред необятното безмълвие на буренясалия заден двор Бен Миърс стоеше с отметната глава и дъхът му се превръщаше в облачета бяла пара.
16.
Ето как настъпва есенната нощ в Лот:
Най-напред слънцето губи несигурната си власт над въздуха и с прилив на хлад го кара да си спомни, че иде зима, а зимата ще е дълга. Надига се рядка мъгла и сенките се издължават. Те не са плътни като летните сенки; няма какво да им придаде плътност — нито листа по дърветата, нито тлъсти облаци в небето. Сега са мършави, злобни сенки, хапещи земята като нащърбени зъби.
Когато слънцето наближи хоризонта, благодатните жълти лъчи започват да потъмняват, да се наливат с жлъч, докато възпаленият диск се обгърне в гневно оранжево зарево. Иззад хоризонта набъбва пъстроцветно сияние — сгъстена от облаците последна светлина, която постепенно минава през червено, оранжево, цинобър и пурпур. Понякога облаците се разпадат на огромни тромави масиви и пропускат непокварените слънчеви лъчи, напомнящи с горчива носталгия за отминалото лято.
Часът е шест, време за вечеря (в Лот се обядва по пладне и тенекиените кутии, които мъжете сутрин грабват от масата, преди да тръгнат за работа, се наричат „обедни канчета“). Мейбъл Уъртс, подпухнала цялата като тесто от нездраво старческо затлъстяване, сяда пред парче печено пиле и чаша чай „Липтън“, като не пропуска да придърпа телефона по-наблизо. В пансиона на Ева наемателите получават колективно каквото им се полага — затоплени полуфабрикати, консервирано говеждо, консервиран фасул (тъй печално различен от онзи фасул, който майките им са готвили преди години всяка събота), консервирани спагети или по някой претоплен хамбургер, закупен на връщане от закусвалнята „Макдоналдс“ във Фолмаут. На масичката в приемната Ева нервно играе джин-руми с Гроувър Върил и от време на време подвиква на останалите да забърсват, че навсякъде са окапали с мазнотии. Наемателите не помнят някога да са я виждали такава — сопната и озъбена като котка. Но знаят какво й става, макар че тя сама не го знае.