— Добре — кимна Джими и стана.
Мат се обърна към Бен.
— А ти… ще останеш ли тук? Ще се сражаваш ли заедно с нас?
— Да — дрезгаво каза Бен. — Да.
Джими излезе от стаята, отскочи при сестрите и откри в указателя номера на Хенри Петри. Бързо го набра и премалял от ужас чу как в слушалката отеква не сигналът за повикване, а протяжният вой, известяващ за повреда по линията.
— Там е — промълви той.
При тия думи старшата сестра го погледна и цялата изтръпна от изражението на лицето му.
18.
Хенри Петри беше образован. Имаше дипломи за бакалавър от Североизточния университет, за магистър от Масачузетския технологичен институт и за доктор по икономика. Бе напуснал чудесната си работа като преподавател в колеж, за да стане чиновник в застрахователна компания „Пруденшъл“ — не само заради финансовите предимства, но и от любопитство. Искаше да провери дали някои от икономическите му идеи ще се окажат на практика също тъй добри, както изглеждаха на теория. Оказаха се. През идното лято той се надяваше да издържи изпит за счетоводител-ревизор, а две години по-късно да бъде и правоспособен адвокат. Целта му бе към 1980 година да заеме висш икономически пост във федералното правителство. Мечтателният характер на Марк не беше наследен от баща му; Хенри Петри притежаваше твърда, безупречна логика и смяташе света за добре смазан, почти съвършено точен механизъм. По убеждения той се числеше между демократите, но на изборите през 1972 година бе гласувал за Никсън, не защото го мислеше за честен — неведнъж бе казвал на жена си, че според него Ричард Никсън е банален дребен мошеник, от когото би излязъл най-много уличен джебчия, — а защото другият кандидат беше смахнат космонавт, който би довел страната до икономическа разруха. Към възникналата в края на шейсетте години смяна на културните ценности се отнасяше спокойно и търпеливо, вярвайки, че тя ще рухне, без да навреди никому, тъй като е лишена от финансова основа. Обичта, която изпитваше към съпругата и детето си, не беше красива — никой поет не ще напише стихове за страстта на човек, който преспокойно подрежда чорапи в скрина пред очите на жена си, — но за сметка на това беше дълбока и непоклатима. Той беше праволинеен, твърдо уверен в собствените си сили и в естествените закони на физиката, математиката, икономиката, а донякъде и на социологията.
Отпивайки глътки кафе, той изслуша разказа на сина си и местния свещеник, като от време на време вмяташе по някой конкретен въпрос там, където нишката на повествованието му се струваше заплетена или изтъняла. Спокойствието му сякаш нарастваше едновременно с нелепиците на цялата история и безпокойството на жена му. Когато разказът приключи, наближаваше седем без пет. Хенри Петри изрече присъдата си с четири спокойни, добре обмислени срички:
— Невъзможно.
Марк въздъхна и се озърна към Калахан.
— Казах ви.
И наистина му бе казал, докато пътуваха с вехтата кола на свещеника.
— Хенри, не мислиш ли, че трябва да…
— Чакай.
Тази дума и повдигнатата (уж небрежно) ръка я накараха да млъкне незабавно. Тя седна, прегърна Марк през рамото и лекичко го придърпа по-надалече от Калахан. Момчето не се противеше.
Хенри Петри добродушно огледа отец Калахан.
— Дайте да видим дали не можем да обсъдим тази заблуда като разумни хора.
— Може да се окаже невъзможно — отвърна Калахан също тъй добродушно, — но ще положим всички усилия. Дошли сме тук, мистър Петри, защото Барлоу заплашва конкретно вас и съпругата ви.
— Наистина ли сте забили днес кол в тялото на онова момиче?
— Не аз. Мистър Миърс.
— Трупът още ли е там?
— Хвърлиха го в реката.
— Ако е вярно — заяви Петри, — значи сте замесили моя син в престъпление. Осъзнавате ли това?