— А сега какво? — запита Калахан и сам не позна гласа си.
Гледаше пръстите на Барлоу, тия дълги, гъвкави пръсти върху гърлото на момчето. По тях тъмнееха бледосини петънца.
— Зависи. Какво ще дадеш за тая отрепка? Барлоу рязко дръпна китките на Марк нагоре към плешките, явно с надежда викът му да подчертае въпроса, но момчето не се подчини. Мълчеше, само за миг дъхът му изсвистя между стиснатите зъби.
— Ще пищиш — прошепна Барлоу и устните му се сгърчиха от животинска омраза. — Ще пищиш до пръсване!
— Престани! — викна Калахан.
— Дали пък да не престана? — Омразата се бе изпарила от лицето на Барлоу. Вместо нея изгря усмивка, пълна с мрачен чар. — Дали пък да не пожаля момчето, да си го оставя за някоя друга вечер?
— Да!
Бавно, едва ли не мъркайки от удоволствие, Барлоу изрече:
— Тогава ще захвърлиш ли кръста, за да се преборим като равен с равен — черното срещу бялото? Твоята вяра срещу моята?
— Да — отвърна Калахан, ата гласът му бе загубил частица от твърдостта си.
— Стори го тогава!
Сочните устни се подвиха в напрегнато очакване. Високото чело блестеше в лъчите на трепкащата неземна светлина, изпълваща кухнята.
— И да ти вярвам, че ще го пуснеш? По-скоро бих пъхнал гърмяща змия в пазвата си с надежда, че няма да ме ухапе.
— Но аз ти се доверявам… гледай!
Барлоу пусна момчето и се отдръпна с широко разперени ръце.
За миг Марк постоя неподвижно, сякаш не можеше да повярва, после се втурна към родителите си, без да поглежда Барлоу.
— Бягай, Марк! — изкрещя Калахан. — Бягай!
Марк го изгледа с огромни, потъмнели очи.
— Мисля, че са мъртви…
— БЯГАЙ!
Марк бавно се изправи. Обърна се и погледна Барлоу.
— Скоро, братче — благодушно изрече Барлоу. — Много скоро двамата с теб ще…
Марк го заплю в лицето.
Дъхът на Барлоу секна. Лицето му се наля с такава бездънна ярост, че пред нея досегашните гримаси бледнееха като най-обикновена актьорска игра, каквато и си бяха навярно. За миг Калахан съзря в очите му лудост, по-черна от душата на убиец.
— Ти ме заплю — прошепна Барлоу.
Трепереше цял, почти се тресеше от ярост. Залитна напред като някакъв чудовищен слепец.
— Назад — изкрещя Калахан и протегна кръста. Барлоу изпищя и закри лицето си с длани. Кръстът засия с ослепителен свръхестествен блясък и това бе мигът, в който Калахан можеше да го унищожи, ако бе дръзнал да прекрачи напред.
— Ще те убия — каза Марк.
И изчезна в нощта като въртоп сред мрачно езеро.
Барлоу сякаш израсна изведнъж. Косата му, заресана назад по европейски маниер, се рееше като ореол около черепа. Беше облечен в черен костюм с безупречно вързана винена вратовръзка и Калахан имаше чувството, че той е неразделна част от околния мрак. Очите изхвръкваха от орбитите и в тях тлееха лукави въгленчета.
— Хайде, изпълни своята част от сделката, шамане.
— Аз съм свещеник — кресна Калахан.
Барлоу преви гръбнак в подигравателен поклон.
— Свещенико — изрече той и думата беше суха като чироз.
Калахан се двоумеше. Защо да захвърли кръста? Можеше да го прогони, да се задоволи с реми тази вечер, а утре…
Но от дълбините на съзнанието му се надигаше предупреждение. Да отхвърли предизвикателството на вампира означаваше да се сблъска с далеч по-тежки последствия, отколкото бе предполагал. Ако не дръзнеше да захвърли кръста, това би било като да признае… да признае… какво? Ех, ако събитията не се развиваха така стремително, ако имаше поне мъничко време за размисъл, за подготовка…
Сиянието на кръста помръкваше.
Калахан гледаше с разширени очи. Страхът бликна в корема му като топка от нажежени жици. Трескаво вирна глава и се втренчи в Барлоу. Вампирът се задаваше през кухнята с широка, почти сладострастна усмивка.
— Назад — дрезгаво проговори Калахан и отстъпи. Повелявам ти в името Божие.
Барлоу се изсмя.
От сиянието оставаха само две гаснещи кръстосани поточета. Сенките отново пропълзяха по лицето на вампира и го превърнаха в странна варварска маска с тъмни триъгълници под високите скули.
Калахан отстъпи още крачка назад и бедрата му се блъснаха в кухненската маса до стената.
— Вече няма накъде — печално промърмори Барлоу. В тъмните му очи кипеше пъклена радост. — Тъжно е да гледаш как човек губи вяра. Е, какво пък…
Кръстът затрепера в ръката на Калахан и изведнъж изгаснаха последните искрици. Сега разпятието бе просто парче гипс, купено от майка му в някакво дъблинско магазинче за сувенири, навярно на безбожна цена. Изчезнала бе силата, която бликаше от него по ръката на свещеника — сила, способна да поваля стени и да стрива камъни на прах. Мускулите помнеха тръпката, ала не можеха да я повторят.