Барлоу посегна в мрака и изтръгна разпятието от пръстите му. Калахан изпищя жално, с писъка, който бе отеквал в душата — но никога в гърлото — на някогашното дете, заставено всяка нощ да остава само и в просъница да вижда как мистър Флип наднича от гардероба. А следващият звук щеше да го измъчва до края на живота му — сухото пращене, с което Барлоу пречупи кръста и нелепото тупване на парчетата върху пода.
— Проклет да си! — изкрещя Калахан.
— Късно е вече за подобни мелодрами — изрече от тъмнината Барлоу. Гласът му звучеше почти скръбно. — Излишни са. Ти забрави доктрината на собствената си църква, не е ли така? Кръстът… хлябът и виното… изповедалната кабинка… всичко това са само символи. Без вяра кръстът е просто дърво, хлябът е печена пшеница, а виното е вкиснало грозде. Ако бе захвърлил кръста, някоя друга нощ щеше да ме победиш. В известен смисъл почти се надявах на това. Отдавна не съм срещал достоен противник. Момчето струва колкото десетима като теб, фалшив свещенико.
Внезапно две изумително мощни ръце сграбчиха от мрака плещите на Калахан.
— Мисля, че ти сега би приел с радост смъртта и забравата. За Неживите няма спомени; има само глад и желание да служат на Господаря. Бих могъл да си послужа с теб. Да те пратя при твоите приятели. Ала потребно ли е? Смятам, че без водач като тебе те са нищожества. А и момчето ще им каже. Но вече съм пратил при тях свой човек. Да, навярно има и по-подходящо наказание за тебе, фалшив свещенико.
Калахан си спомни думите на Мат: има и по-страшно от смъртта.
Опита да се изтръгне, но ръцете стискаха като менгемета. После едната го пусна. Раздаде се шумолене на плът по гола кожа, след това драскане.
Ръцете обгърнаха шията му.
— Ела, фалшив свещенико. Ела да узнаеш що е истинска религия. Приеми моето причастие.
Вледенен от ужас, Калахан осъзна какво го очаква.
— Не! Недей… недей…
Но ръцете бяха безмилостни. Те дърпаха главата му напред, напред, напред.
— Хайде, свещенико — прошепна Барлоу.
И устата на Калахан се притисна към вонящата плът на хладното вампирско гърло, където пулсираше разкъсана вена. Стори му се, че цяла вечност задържаше дъх и бясно въртеше глава в безуспешни опити да се изплъзне, размазвайки кръвта по бузите, челото и брадата си като дивашка бойна маска.
Ала накрая отпи.
21.
Ан Нортън излезе от колата, без да взима ключовете и закрачи през болничния паркинг към ярко осветената приемна. Високо горе облаци бяха закрили звездите и скоро щеше да завали. Тя не поглеждаше облаците. Крачеше като автомат и гледаше право пред себе си.
Тази жена коренно се различаваше от дамата, която Бен Миърс бе срещнал при първата покана на Сюзън да вечеря с родителите й. Тогава дамата беше средна на ръст, облечена в зелена вълнена рокля, подсказваща скромен, но заможен живот. Онази дама не беше красива, но умееше да се поддържа и имаше приятна външност; прошарената й коса беше прясно накъдрена.
Сегашната жена беше обута в чехли на бос крак. Непристегнати от еластичните медицински чорапи, по прасците й отчетливо изпъкваха варикозни вени (е, не чак толкова отчетливо, колкото преди; налягането в тях беше поспаднало). Върху нощницата бе наметнала парцалив жълт пеньоар; вятърът отмяташе от главата й сплъстени кичури коса. Лицето й беше бледо, а под очите тъмнееха широки кафяви кръгове.
Тя бе казала на Сюзън, бе я предупредила да се пази от онзи тип Миърс и неговите приятели, да се пази от мъжа, който бе причинил смъртта й. Мат Бърк беше замесил цялата каша. Всички бяха съучастници. О, да. Знаеше. Той й бе казал.
Днес цял ден се бе чувствала болнава и сънлива, почти не бе ставала от леглото. По някое време следобед мъжът й бе заминал да попълва някакъв нелеп въпросник за издирване на изчезнало лице, а тя се бе унесла в тежка дрямка и тогава той бе дошъл в съня й. Лицето му беше красиво, повелително, надменно и изкусително. Имаше орлов нос и заресана назад коса, а омайните сочни устни прикриваха невероятно възбуждащи бели зъби, които проблесваха, когато той се усмихваше. И очите… очите бяха червени и хипнотични. Щом той те погледне с тия очи, вече не можеш да извърнеш глава… а и не искаш.
Той й бе казал всичко: какво се е случило и какво трябва да направи… как след това ще може да се срещне с дъщеря си, с още много други… и с него. Не я интересуваше Сюзън, на него искаше да се понрави, та той да й даде онова, за което жадуваше и копнееше — докосването; проникването.
В джоба си носеше револвера на Бил, трийсет и осми калибър. Ако някой се опиташе да я спре, щеше да му види сметката. Не, нямаше да стреля. Никакви изстрели, преди да влезе в стаята на Бърк. Така бе заповядал той. Ако я хванеха, преди да е свършила задачата, той нямаше да я посещава нощем, нямаше да й дарява огнени целувки.