Той залитна и се подпря на вратата. По челото и бузите му тъмнееха драски от къпинаците. Бе избягал през гората по пътеката, където неотдавна злото бе сполетяло Дани Глик и братчето му. Панталоните му бяха мокри до коляно от газенето в потока. Бе стигнал дотук на автостоп, но така и не помнеше кой го е качил. Спомняше си само, че радиото свиреше.
Устните на Бен бяха застинали. Не знаеше какво да каже.
— Бедно момче — тихо прошепна Джими. — Бедно, храбро момче.
Каменната маска по лицето на Марк се разпадаше. Очите му се затвориха, устните се изопнаха надолу.
— Ма-ма-майчице…
Той залитна напред слепешком и Бен го пое в прегръдките си, стисна го, залюшка го леко, усещайки как бликналите сълзи се стичат по ризата му.
24.
Отец Доналд Калахан нямаше представа откога крачи през мрака. Тътреше се към центъра по Джойнтнър Авеню, без да се сеща за колата си, оставена на алеята пред дома на семейство Петри. Понякога се отклоняваше към средата на пътя, понякога влачеше нозе по тротоара. По едно време насреща му връхлетя автомобил с огромни ослепителни фарове; клаксонът изрева, гумите заскърцаха по асфалта и колата мина на сантиметри край него. Веднъж падна в канавката. Когато наближи жълтия мигащ светофар, започваше да вали.
По улиците нямаше кой да го види; тази нощ Сейлъм’с Лот бе залостил вратите по-здраво от друг път. Закусвалнята пустееше, а в дрогерията на Спенсър мис Кугън седеше до касата под хладното сияние на луминесцентните лампи и четеше някакво списание, взето от книжарския щанд. Отвън на фасадата имаше изрисувано тичащо синьо куче, емблема на автобусни линии „Грейхаунд“, а под него пламтяха червени неонови букви:
Навярно хората се страхуваха. И с право. Някаква недоловима частица от съзнанието им бе усетила заплахата и тази нощ в Лот щяха да изщракат ключалки, неизползвани от години, а може би и никога до днес.
Само той бродеше по улиците. И само той нямаше от какво да се страхува. Смешно. Разсмя се и звукът отекна като диво, безумно ридание. Нито един вампир нямаше да го докосне. Другите — да, но не и него. Той носеше белега на Господаря и можеше да броди на воля додето Господарят дойде да вземе своето.
Пред него се извиси църквата „Сейнт Ендрю“.
Той се поколеба, сетне закрачи нататък. Щеше да се моли. Цяла нощ, ако трябва. Не на новия Бог, Бога на гетата, обществената отговорност и безплатните кухни, а на стария Бог, който бе повелил чрез Мойсей да се изтребват вещиците и който бе възкресил от гроба собствения си син. Дай ми последен шанс, Господи. Целият ми живот ще е изкупление. Само… един последен шанс.
Затътри се нагоре по широките стъпала — жалък, в окаляни и дрипави одежди, с петна по устните от кръвта на Барлоу.
За миг спря на площадката, после посегна към дръжката на средната врата.
Щом я докосна, от нея избухна синкав блясък и непреодолима сила го отхвърли назад. Болката прониза гръбнака му, после се стрелна през главата, гърдите, стомаха и пищялите, докато той се премяташе към тротоара по гранитните стъпала.
Лежеше под дъжда разтреперан, с пламнала ръка.
Повдигна я пред очите си. Беше обгорена.
— Нечист — избъбри той. — Нечист, нечист, о, Боже, тъй страшно нечист.
Побиха го тръпки. Той обгърна раменете си с ръце и закрачи, треперейки под дъжда, а църквата се извисяваше отзад, ала вратите й бяха залостени за него.
25.
Когато Бен и Джими се върнаха, Марк седеше на леглото на Мат, точно там, където преди малко бе седял Бен. Момчето бе избърсало сълзите си с ръкав и, изглежда, се бе овладяло, макар че очите му още бяха подпухнали и зачервени.
— Нали знаеш, че положението в Сейлъм’с Лот е отчайващо? — запита го Мат.
Марк кимна.
— В този миг неговите Неживи са плъзнали из градчето — мрачно продължи учителят. — Погубват нови хора и броят им расте. Не ще се справят с всички — поне тази нощ — но утре ви чака страхотно тежка работа.
— Мат, искам да поспиш — обади се Джими. — Не бой се, ще те пазим. Не ми изглеждаш добре. Преживя ужасно напрежение…
— Моят град се разпада пред очите ми, а ти искаш да спя? — прекъсна го Мат и сред изпитото му лице проблеснаха очи, пълни сякаш с неизчерпаема енергия.
— Ако искаш да издържиш до финала, ще е добре да си пестиш силите — упорито отвърна Джими. — Казвам ти го като твой лекар, дявол да те вземе.
— Добре. След малко. — Мат ги огледа един по един. — Утре тримата трябва да се върнете в Марстъновия дом. Ще си приготвите колове. Много.
Те постепенно осъзнаха думите му.
— Колко? — тихо запита Бей.
— Бих казал, че ще ви трябват поне триста. Съветвам ви да направите петстотин.