Внезапно тя си спомни как преди двайсет години бе излязла от болницата, където майка й бе починала от (Сърдечен удар — дамла, както го наричаха старците. Когато бе съобщила на брат си, лицето му бе станало точно като това на отец Калахан. Трескаво, обречено лице с безизразни и замаяни очи. Смущаваше я погледът му — като прегорял въглен. А кожата около устата му изглеждаше протрита и възпалена, като че бе прекалил с бръсненето или дълго се бе мъчил да избърше с кърпа някакво засъхнало петно.
— Искам да си купя билет за автобуса — каза той.
Значи това било, помисли тя. Горкият човечец, някой е починал и току-що са му позвънили.
— Разбира се — каза тя. — Докъде?
— Кой е първият автобус?
— Закъде?
— За където и да било — отвърна той, съсипвайки с тия думи цялата й теория.
— Ами, аз не… чакайте да видя… — Тя нервно запрелиства разписанието. — В единайсет и десет има автобус, който минава през Портланд, Бостън, Хартфорд и Ню Йо…
— За него — каза той. — Колко?
— За колко време… искам да кажа докъде? — съвсем се обърка мис Кугън.
— До края — глухо каза той и се усмихна.
Тя никога не бе виждала човешко лице с толкова страховита усмивка и неволно отскочи назад. Ако ме докосне, помисли тя, ще изпищя. Целия град ще проглуша.
— Т-т-това значи до Ню Йорк. Двайсет и девет долара и седемдесет и пет цента.
Той неловко извади портфейла от задния си джоб и мис Кугън забеляза, че дясната му ръка е превързана.
На тезгяха легна банкнота от двайсет долара и две по един. Мис Кугън посегна за билет и разсипа цялата купчина. Докато ги събере, свещеникът бе добавил още пет еднодоларови банкноти и купчинка монети.
Тя надписа билета колкото се може по-бързо, но й се струваше, че е минала цяла вечност. Усещаше как я притиска мъртвешкият му поглед. Удари печат и тласна билета напред по тезгяха, за да не докосне ръката на свещеника.
— Т-т-трябва да изчакате отвън, отче К-Калахан. След пет минути затварям.
Мис Кугън слепешком смете парите в чекмеджето, без изобщо да ги брои.
— Няма нищо — каза той. Прибра билета в джобчето на ризата и без да я поглежда, добави: — И Господ определи белег за Каина, за да не го убива никой, който го намери. Тогава излезе Каин от Господното присъствие и се засели в земята Нод, на изток от Едем. Това е от Светото писание, мис Кугън. Най-жестоката част от Библията.
— Така ли? — рече тя. — За съжаление ще трябва да излезете, отче Калахан. Аз… Мистър Лабри ще се върне всеки момент, а той не обича… не обича аз да… да…
— Разбирам — каза той и се обърна към вратата. После спря и завъртя глава. Тя изтръпна от безжизнения му поглед. — Вие живеете във Фолмаут, нали, мис Кугън?
— Да…
— Имате ли кола?
— Да, разбира се. Моля ви, налага се да изчакате автобуса отвън…
— Като се прибирате тази вечер, карайте бързо, мис Кугън. Заключете всички врати на колата и не спирайте за никого. За никого. Не спирайте, дори човекът да е познат.
— Аз никога не взимам случайни спътници — целомъдрено заяви мис Кугън.
— А когато се приберете, стойте по-далеч от Джирусълъм’с Лот — продължаваше Калахан, като я гледаше втренчено. — Зле са тръгнали нещата в Лот.
— Не знам за какво говорите — безсилно избъбри тя, — но ще трябва да изчакате автобуса отвън.
— Да. Добре.
Калахан излезе.
Тя изведнъж усети каква тишина, какво абсолютно безмълвие цари в дрогерията. Нима бе възможно откакто се е смрачило да не дойде никой — никой — освен отец Калахан? Да, оказва се. Съвсем никой.
Зле са тръгнали нещата в Лот.
Мис Кугън се зае да гаси лампите.
27
Мракът се бе вкопчил здраво в Лот.
В дванайсет без десет Чарли Роудс се събуди от протяжен басов вой. Отвори очи, подскочи и седна на леглото.
Автобусът му!
И веднага след това помисли:
Тия дребни копелета!
Децата и друг път бяха опитвали да му правят номера. Познаваше им подлите душички. Веднъж му бяха изпуснали въздуха от гумите с кибритени клечки. Той не бе видял кой го е сторил, но си знаеше, адски добре си знаеше. Отиде направо при смотания им директор и обвини Майк Филбрук и Оди Джеймс. И без да ги е видял, знаеше, че са те.
Сигурен ли сте, че са били те, Роудс?
Нали ви казах вече.
И онзи шибан скапаняк нямаше къде да иде — трябваше да ги изключи. А една седмица по-късно гадното копеле го повика в кабинета си.
Роудс, днес изключихме Анди Гарви.
Тъй ли? Не съм изненадан. Какво е направил?
Хванали го да изпуска въздуха от гумите на автобуса на Боб Томас.
И при тия думи директорът хладно огледа Чарли Роудс от глава до пети.