Добре де, какво значение имаше дали е Гарви или Филбрук и Джеймс? Всички бяха от един дол дренки, все отбор гадняри, дето някой ден ще намажат въжето.
И ето, че сега отвън се раздаваше подлудяващият вой на клаксона — изтощаваха му акумулатора, направо го скапваха:
БИБИП, БИБИП, БИ-БИ-БИИИИИИИИИП…
— Ах, вашата мамица — прошепна той и се измъкна изпод завивките. Нахлузи панталона, без да светне лампата. Светлината щеше да пропъди ситните дрисльовци, а тъкмо това не му се искаше.
Веднъж някой пък бе сложил на седалката му кравешко лайно и Чарли веднага усети кой го е направил. По очите личеше. Още от войната познаваше това изражение на тревожно очакване. Онзи път обаче се справи както сам си знаеше. Изрита гадното копеле от автобуса и три дни наред го остави да тича по седем километра до училище и обратно. Накрая хлапето дойде при него разплакано.
Нищо не съм направил, мистър Роудс. Защо ме пъдите?
Нищо ли е да слагаш кравешко лайно на седалката?
Не съм аз. Бога ми, не съм аз.
Е, поне едно трябваше да им се признае. Собствената си майка можеха да излъжат с ведро и усмихнато лице — и бездруго сигурно го правеха. Още два дни тичане и хлапето си призна като поп. Чарли го изхвърли от автобуса още веднъж — да му е за обеца на ухото, дето се вика — после Дейв Фелсън от гаража го посъветва да си затрае засега.
БИ-БИ-БИИИИШИИИИИШП…
Надяна ризата и грабна от ъгъла старата ракета за тенис. Господ му е свидетел, тая вечер нечий задник щеше да си изпати!
Измъкна се през задната врата и заобиколи към мястото, където оставяше големия жълт автобус. Чувстваше се могъщ, хладнокръвен и ловък. Същинско разузнаване, както едно време в армията.
Промъкна се зад олеандровия храст и надникна към автобуса. Да, виждаше ги — цяла тайфа тъмни сенки зад мрачните стъкла. Усети как старата яростна ненавист към тях го изпълва като пламнал лед й пръстите му се стегнаха, докато ракетата в тях затрепера като камертон. Бяха разбили — шест, седем, осем… осем стъкла на неговия автобус.
Прокрадна се изотзад и запристъпва покрай дългото жълто туловище към вратата за пътници. Беше отворена. Той напрегна мускули и изведнъж се хвърли нагоре по стъпалата.
— Ха така! Никой да не мърда! Хей, хлапак, стига си натискал тоя гаден клаксон, че ще ти…
Хлапето, което седеше на шофьорското място и натискаше клаксона с две ръце, бавно извъртя глава и се ухили зловещо. Чарли усети как стомахът му се свива на топка. Това бе Ричи Бодин. Лицето му беше бяло — бяло като платно — само очите тъмнееха като изгаснали въглени и устните бяха рубиненочервени.
А зъбите…
Чарли Роудс се озърна между седалките.
Майк Филбрук ли беше онзи там? Оди Джеймс? Всемогъщи Боже, ето ги хлапетата на Грифън! Хал и Джак седят един до друг в дъното, а от косите им стърчат сламки. Но те не се возят в моя автобус! Мери Кейт Григсън и Брент Тени също седят един до друг. Тя е по нощница, той е облечен с джинси и тениска — наопаки и с гърба напред, сякаш е забравил да се облича.
И Дани Глик. Но — о, Боже — той беше умрял; умрял преди седмици.
— Хей, вие — изрече той с вдървени устни. — Хей, хлапета…
Ракетата за тенис се изплъзна от пръстите му. Раздаде се съскане и глух трясък — все със същата зловеща усмивка Ричи Бодин бе дръпнал хромирания лост за затваряне на вратата. Децата взеха да се изправят от седалките. Всички.
— Не — възкликна Чарли, опитвайки да се усмихне. Деца… вие не разбирате. Аз съм. Чарли Роудс. Вие… вие… — Той тъпо се ухили насреща им, тръсна глава, разпери ръце, за да покаже, че това са просто добрите ръце на добрия стар Чарли Роудс, сетне взе да отстъпва назад, докато опря гръб в широкото предно стъкло.
— Недейте — прошепна той.
Те се задаваха ухилени.
— Моля ви, недейте.
И се нахвърлиха върху него.
28.
Ан Нортън умря по време на краткото пътуване с асансьора между първия и втория етаж на болницата. Потръпна само веднъж и по ъгълчето на устните й бликна тънка струйка кръв.
— Свърши — каза единият санитар. — Можеш да изключиш сирената.
29.
Ева Милър сънуваше.
Сънят беше странен и малко страшен, но не кошмарен. Пожарът на петдесет и първа година бушуваше под безмилостно небе, което се преливаше от бледа синева по хоризонта до свирепа нажежена белота в зенита. От този натегнал похлупак слънцето се блещеше като излъскана медна монета. Всичко бе пропито от горчивия дъх на пушек; всякаква работа бе спряла, хората стояха по улиците и гледаха ту на югозапад към Блатата, ту на северозапад към горите. Пушекът висеше из въздуха още от ранно утро, но сега, в един подир пладне, човек можеше да види как в зеленината отвъд пасището на Грифън танцуват ярки огнени артерии. Нестихващият ветрец, който вече веднъж бе помогнал на пожара да прескочи първата отбранителна линия, ръсеше над градчето ситна бяла пепел като изумителен летен сняг.