— … къща.
— Какво? Извинявай.
С почти физическо усилие тя се завърна в настоящето. Бяха излезли от магистралата и се изкачваха по рампата към пътя за Сейлъм’с Лот.
— Казах, че е зловеща стара къща.
— Разкажи ми как си влязъл.
Той се засмя насила и включи дългите светлини. Двете пусти асфалтови платна се разстилаха право пред тях, оградени от борове и смърчове.
— Започна се като детска лудория. Може и да не е имало нищо повече. Не забравяй, беше през 1951 и хлапетата още не се бяха сетили да дишат лепило, тъй че трябваше да се занимават с нещо друго. Често играех с момчетата от Завоя, те сигурно отдавна са се преселили… на южния квартал още ли му казват Завоя?
— Да.
— Скитосвах с Дейви Баркли, Чарлс Джеймс — само че всички хлапета му викаха Сони, — Харолд Робърсън, Флойд Тибитс…
— Флойд ли? — сепна се тя.
— Да, познаваш ли го?
— Излизали сме заедно — каза Сюзън и от страх, че гласът й може да е прозвучал странно, побърза да добави: — И Сони Джеймс още си е тук. Има бензиностанция на Джойнтнър Авеню. Харолд Робърсън почина. Левкемия.
— Всички бяха с година-две по-големи от мене. Имаха си клуб. Таен, нали знаеш. Приемат се само Кръвожадни пирати с не по-малко от три препоръки. — Бе искал да го изрече шеговито, но под думите и до днес дращеше някогашната обида. — Аз обаче бях упорит. Нищо друго не исках от тоя свят, освен да съм между Кръвожадните пирати… е, поне през онова лято. Накрая кандисаха и казаха, че ще ме приемат, ако издържа изпитанието, което Дейви измисли начаса. Всички щяхме да се качим до Марстъновия дом, а от мен се очакваше да вляза и да изнеса нещо. Пиратска плячка.
Той се изкиска, но устата му бе пресъхнала.
— Какво стана после?
— Влязох през един прозорец. Къщата все още беше пълна с вехтории, макар да бяха минали дванайсет години. Вестниците бяха изнесени, сигурно по време на войната, но останалото си стоеше на мястото. В приемната имаше маса, а на нея — една от ония стъклени топки със снежен пейзаж… нали се сещаш? Вътре има къщичка и като я тръснеш, започва виелица. Прибрах я в джоба си, но не излязох. Исках наистина да покажа колко струвам. Затова тръгнах нагоре към стаята, където се е обесил.
— Боже мой — прошепна тя.
— Би ли ми извадила една цигара от жабката? Мъча се да ги откажа, но с тоя спомен няма как да не запаля.
Тя му подаде цигарата и той припали от запалката на таблото.
— Къщата вонеше. Нямаш представа как вонеше. На мухъл, на гнила тапицерия и още някакъв отвратителен мирис като от гранясало масло. Миришеше и на живи твари — плъхове, мармоти и кой знае още какви животни гнездяха из стените или дремеха в мазето. Жълт, влажен мирис. А аз, деветгодишно хлапе, се катерех по стълбата и бях готов да напълня гащите. Наоколо улягащите стени пукаха и чувах как се разбягват някакви животинки зад мазилката. През цялото време ми се струваше, че зад гърба ми отекват стъпки. Не смеех да се обърна — боях се, че ще видя как подир мен се тътри Хъби Марстън с почерняло лице и примка в ръката.
Той бе стиснал волана с всичка сила. Шеговитият тон се бе изпарил. Сюзън се постресна от невероятното напрежение на спомена. В меката светлина на таблото лицето му бе прорязано от дълги бръчки като лице на човек, който все не може да напусне някаква омразна страна и е принуден да броди из нея.
— На последното стъпало събрах кураж и изтичах по коридора към онази стая. Мислех да нахълтам вътре, да грабна нещо и оттам, сетне да си плюя на петите. Вратата в дъното беше затворена. Виждах я как идва все по-близо и по-близо, виждах, че пантите са поддали и долният й край опира в пода. Виждах дръжката, сребриста и малко потъмняла там, където са я докосвали с длани. Когато я дръпнах, долният край на вратата изскърца по дюшемето, сякаш пищеше заклана жена. Ако бях с всичкия си, сигурно щях незабавно да се врътна и да търтя да бягам. Но кръвта ми беше напомпана с адреналин, тъй че сграбчих дръжката с две ръце и дръпнах с все сила. Вратата се отвори изведнъж. А вътре Хъби висеше под гредата и тялото му се очертаваше като черен силует на фона на прозорците.
— О, Бен, недей… — нервно промърмори Сюзън.
— Не, истина ти казвам — настоя той. — Във всеки случай истината за онова, което е видяло едно деветгодишно момче и си го спомня като мъж двайсет и четири години по-късно. Хъби висеше там и лицето му съвсем не беше почерняло. Беше зелено. Подпухналите клепачи бяха затворени. Ръцете му — бледи… призрачни. И после той отвори очи.