Ралф беше жив и отчаяно се мъчеше да спаси дъскорезницата. Но всичко се объркваше, защото Ед Крейг стоеше до нея, а тя го бе срещнала едва през есента на 1954 година.
Гледаше пожара от спалнята на горния етаж и беше гола. Нечии ръце я докосваха изотзад, грубовати мургави ръце върху гладката белота на нейните бедра и тя знаеше, че това е Ед, макар че не съзираше и следа от отражението му в стъклото.
Ед, опита се да каже тя. Не сега. Много е рано. Остават почти девет години.
Но ръцете му бяха упорити, плъзгаха се по корема, гъделичкаха пъпа, после двете длани се надигнаха да обхванат гърдите й с позната изпепеляваща страст.
Тя се опита да му каже, че стоят до прозореца, че хората долу могат да се озърнат и да ги видят, ала думите засядаха в гърлото й, сетне устните му плъзнаха по ръката, рамото, накрая се впиха в гърлото с настоятелно, сладострастно упорство. Усети зъбите му, той хапеше и смучеше, хапеше до кръв и тя пак се опита да възрази: Недей да смучеш, Ралф ще види петното и…
Но вече нямаше нито сили, нито желание да протестира. Вече не се интересуваше дали някой ще се озърне и ще ги види голи и разпалени.
Докато устните и зъбите му се впиваха в шията й, тя сънено зарея поглед към пожара и пушекът беше невероятно черен, черен като нощ, мрачните облаци закриваха жежкото стоманено небе, превръщаха деня в нощ; ала из мрака пълзяха и разцъфваха пулсиращи алени нишки — бунтовни цветя в среднощна джунгла.
А после наистина дойде нощ и градчето изчезна, но огънят продължаваше да бушува в тъмата, да ражда омайни мимолетни мозайки, докато накрая сякаш се очерта кърваво лице, изрисувано с пламтящо перо — лице с орлов нос, дълбоко хлътнали жарки очи, чувствени устни под гъстите мустаци и заресана назад коса като на музикант.
— Уелският бюфет — изрече някой в далечината и тя разбра, че това е неговият глас. — Онзи, който е на тавана. Мисля, че ще ми свърши работа. А после ще се погрижим за стълбата… разумно е да се подготвим.
Гласът заглъхна. Пламъците помръкнаха.
Остана само мракът и сред него — тя, без да знае дали е сънувала или едва сега започва да сънува. Смътно си помисли, че сънят ще е дълъг и сладък, ала с примес на горчилка и без нито лъч светлина, като водите на Лета.
Раздаде се друг глас — гласът на Ед:
— Ела, скъпа. Ставай. Трябва да правим каквото ни казва.
— Ед? Ед?
Лицето му изникна пред нея — не огнено, а ужасно бледо и някак странно опустошено. И все пак тя отново го обичаше… повече от всякога. Копнееше за целувките му.
— Не… не е сън.
За миг тя се изплаши, после страхът изчезна. Сега знаеше. А заедно със знанието дойде и гладът.
Надникна в огледалото и зърна само отражението на спалнята си, безмълвна и пуста. Вратата към тавана беше заключена и ключът лежеше в горното чекмедже на шкафа, но това нямаше значение. Вече не й трябваха ключове.
Двамата се плъзнаха като сенки в процепа под вратата.
30.
В три часа сутринта гъстата кръв пълзи лениво из вените и сънят е тежък. Душата или дреме в блажено неведение за часа, или се озърта с върховно отчаяние. Средно положение няма. В три часа сутринта светът смъква крещящия грим като стара курва със стъклено око и без нос. Веселието става нелепо и крехко като в замъка на Едгар По, обкръжен от Червената смърт. Ужасът е премазан от скуката. Любовта е само сън.
Докато куцукаше от бюрото към кафеника, Паркинс Джилеспи приличаше на мършава маймуна, прекарала тежка болест. Недовършеният му пасианс напомняше кръгъл часовников циферблат. През нощта на няколко пъти бе чул писъци, из мрачния въздух от време на време се разнасяше странният, пресеклив вой на клаксон, а веднъж изтрополиха бягащи нозе. Той нито един път не излезе да провери какво става. Лицето му бе сбръчкано и посърнало от самата мисъл за това. През врата си бе провесил кръст, иконка на свети Кристофър и знак на мира. Сам не знаеше защо, но от тях му олекваше. Беше решил, ако доживее до утрото, да избяга накъдето му видят очите, оставяйки на лавицата ключовете и служебната значка.
Мейбъл Уъртс седеше до кухненската маса с чашка недопито студено кафе. За пръв път от години насам капаците на прозорците бяха затворени, а бинокълът лежеше в калъфа. За пръв път през всичките си шейсет години не искаше нито да вижда, нито да чува. В нощта зрееха смъртоносни клюки и тя не желаеше да ги узнае.