Бил Нортън пътуваше към болницата в Къмбърланд след кратко телефонно обаждане (по онова време жена му още бе жива) и лицето му изглеждаше безжизнено като дървена скулптура. Валеше все по-силно и чистачките тракаха отмерено. Той се мъчеше да не мисли за нищо.
В градчето имаше и други незасегнати — будни или заспали. Повечето от тях живееха самотно, без роднини и приятели. Малцина усещаха, че става нещо.
Будните обаче бяха включили всички лампи в домовете си и ако някой чужденец минеше през градчето (всъщност наистина минаха няколко коли, отиващи към Портланд или на юг), би се изненадал от това селище — тъй подобно на хиляди други, но кой знае защо изпъстрено с ярко осветени къщи сред най-мъртвия предутринен час. Странникът навярно би намалил скоростта и би се огледал да види дали няма пожар или катастрофа, ала не би видял нищо подобно и пак би натиснал газта, забравяйки за учудването си.
А ето най-странното: никой от будните хора в Джирусълъм’с Лот не знаеше истината. Неколцина навярно се досещаха, но техните догадки бяха незрели и безформени като тримесечен зародиш. И все пак те без колебание се отправиха към чекмеджето на бюрото, към кутията в таванското помещение или към бижутата в спалнята, за да подирят спасителните символи на една или друга религия. Правеха го, без да мислят, както след стотици километри кормуване човек неусетно започва да си пее. Бавно, сякаш телата им бяха станали кристално крехки, те обикаляха стаите и включваха всички лампи, ала не поглеждаха през прозорците.
Това бе най-важното. Не поглеждаха през прозорците.
Независимо от звуците, независимо от всички възможни страхове и ужаса пред незнайното, имаше нещо още по-лошо — да погледнеш лицето на Горгоната.
31.
Шумът проникна в съня му като гвоздей, закован бавно в корава дъбова дъска; недоловимо бавно, сякаш пронизваше влакно подир влакно. Отначало Реджи Сойър помисли, че сънува дърводелска работилница и сред сумрачната зона между съня и бодърстването услужливо изплува ленивият сломен как двамата с баща му коват стените на виличката, която бяха построили край езерцето Брайънт през 1960 година.
Картината избледня, засенчена от смътната мисъл, че изобщо не сънува, а наистина чува ударите на чук. За миг се обърка, после се събуди и разбра, че ударите долитат откъм входната врата — някой блъскаше с юмрук отмерено като метроном.
Очите му първо се стрелнаха към Бони, която лежеше на една страна, сгушена под завивките. След това към часовника — 4:15.
Стана, измъкна се тихичко от спалнята и затвори вратата зад себе си. Щракна лампата в коридора, тръгна към вратата и изведнъж спря. Нещо го караше да бъде нащрек.
Леко наклонил глава, Сойър гледаше вратата с мълчаливо любопитство. Никой не можеше да чука в четири и петнайсет през нощта. Ако някой роднина беше умрял, щяха да му позвънят вместо да блъскат по вратата.
Той бе прекарал във Виетнам седем месеца през 1968 година — жестока година за американските момчета — и знаеше що е сражение. По онова време събуждането беше мигновено, като щракване на пръсти или светване на електрическа лампа; само преди миг си спал като пън, а ето, че вече си буден в мрака. Бе загубил този навик почти веднага след връщането в Щатите и се гордееше с това, макар че не го казваше никому. Господи, та той не беше машина. Натискаш копче А и Джони се събужда, натискащ копче Б и Джони почва да трепе жълтите.
Ала сега най-неочаквано замаяната нощна сънливост се свлече от него като змийска кожа и той застина с присвити очи.
Вън имаше някой. Сигурно хлапето на Брайънт — пияно и с желязо в джоба. Готово да рискува живота си за прекрасната дама.
Мина в хола и пристъпи към куките за оръжие над фалшивата камина. Не включи лампата; всичко му беше познато и можеше да се оправи дори с вързани очи. Свали пушката, прегъна я и жълтите капсули на патроните мътно проблеснаха в долитащата от коридора светлина. Върна се до вратата на хола и надникна. Думкането продължаваше — монотонно и равномерно, но без ритъм.
— Влез — подвикна Реджи Сойър.
Ударите спряха.
Настана дълга тишина, после дръжката съвсем бавно се завъртя докрай. Вратата се отвори. На прага стоеше Кори Брайънт.
Реджи усети как сърцето му спира за миг. Брайънт носеше същите дрехи, както и онзи път, когато Реджи го отпрати по шосето, само че сега те бяха изпокъсани и кални. По ризата и панталона му полепваха листа. Кално петно върху челото му подчертаваше още посилно колко е бледен.
— Не мърдай. — Реджи вдигна пушката и щракна предпазителя. — Тоя път е заредена.