Побързай, водачо.
Отново се загледа през прозореца. На стъпалата на отсрещната къща седеше някакъв юноша, стиснал с две ръце клюмналата си глава. Калахан продължи да го гледа, докато автобусът потегли, но момчето така и не помръдна.
33.
Бен усети нечия ръка да докосва рамото му и бавно изплува от съня. Марк прошепна край дясното му ухо:
— Добрутро.
Отвори очи, попремига, за да разлепи клепачи както трябва и погледна към света отвъд прозореца. Зората се прокрадваше през монотонен есенен дъжд — нито силен, нито слаб. Около тревистата площ северно от болницата дърветата бяха полуголи и черните клони стърчаха в сивото небе като огромни букви от непозната азбука. В покрайнините на града шосето завиваше на изток, лъснало като мушама и все още включените габарити на редките коли хвърляха по асфалта злокобни червени отражения.
Бен стана и се озърна. Мат спеше, гърдите му се надигаха равномерно, но едва-едва. Джими също спеше, изпружен на единственото кресло в стаята. Вече не приличаше на доктор с наболата четина по бузите. Бен опипа лицето си. Дращеше.
— Време е да потегляме, нали? — запита Марк.
Бен кимна. Помисли за предстоящия ден, за всички възможни ужаси в него и плахо прогони мисълта. Единственият начин да се справи бе да планира за не повече от десет минути напред. Погледна лицето на момчето и му прилоша от каменното изражение на нетърпеливо очакване. Обърна се и разтръска Джими.
— Ъх! — възкликна лекарят.
Той размаха ръце и крака като плувец, който отчаяно се стреми към повърхността. Лицето му се сгърчи, очите му запърхаха и се отвориха, изпълнени за секунда с безсловесен ужас. Той огледа двамата пред себе си тъпо, без да ги разпознава.
После осъзна къде е и тялото му се отпусна.
— О. Сънувал съм.
Марк кимна с разбиране. Джими надникна през прозореца и изрече: „Светло“, както съсипан комарджия би изрекъл „парички“. Стана, пристъпи към Мат и го хвана за китката.
— Добре ли е? — запита Марк.
— Мисля, че е по-добре от снощи — отвърна Джими.
— Бен, искам и тримата да слезем със служебния асансьор, за, в случай че снощи някой е забелязал Марк. Колкото по-малко рискуваме, толкова по-добре.
— Бива ли да оставяме мистър Бърк сам? — запита Марк.
— Да, предполагам — каза Бен. — Ще трябва да се надяваме на неговата изобретателност. Барлоу не би искал нищо друго, освен да стоим със скръстени ръце още един ден.
Измъкнаха се в коридора на пръсти и слязоха със служебния асансьор. В кухнята кипеше оживление — наближаваше седем и петнайсет. Един от готвачите махна с ръка и подвикна:
— Здрасти, докторе.
Никой друг не им обърна внимание.
— Накъде най-напред? — запита Джими, когато излязоха. — Към училището на Брок Стрийт ли?
— Не — каза Бен. — До обяд там ще има прекалено много народ. Рано ли си тръгват малчуганите, Марк?
— Учат до два следобед.
— Ще разполагаме със сума ти време до вечерта — каза Бен. — Първо отиваме у Марк. За колове.
34.
Когато наближиха Лот, в буика на Джими постепенно се сгъсти плътен, почти осезаем страх и разговорите стихнаха. Отклониха се от магистралата малко след отражателния зелен надпис: МЕСТЕН ПЪТ 12 ДЖИРУСЪЛЪМС ЛОТ, ОКРЪГ КЪМБЪРЛАНД. Бен си спомни как двамата със Сюзън се връщаха по този път след първата вечер заедно — тогава тя искаше да гледа филм с преследване.
— Злото е там — каза Джими. Момчешкото му лице бе пребледняло, изпълнено едновременно със страх и гняв. — Господи, почти го надушвам.
Така си е, помисли Бен, само че мирисът не е реален, а духовен — психически полъх от гроба.
Местен път 12 бе почти пуст. Задминаха изоставения млекарски камион на Уин Пуринтън и спряха да го огледат. Моторът работеше и Бен го изключи, след като надзърна в каросерията. Докато се връщаше, Джими го изгледа въпросително. Бен поклати глава.
— Няма го. Лампичката в кабината светеше, а бензинът беше на привършване. Сигурно е така от часове.
Джими сви юмруци. Но когато навлязоха в града, той възкликна с нелепо облекчение:
— Гледайте. Магазинът на Кросън работи.
Магазинът наистина работеше. Отпред Милт разпъваше найлон над щанда за вестници, а до него стоеше Лестър Силвиъс, наметнат с жълт дъждобран.
— Обаче не виждам постоянното присъствие — каза Бен.
Милт ги погледна, махна с ръка и на Бен му се стори, че лицата на двамата са изпити от тревога. Зад стъклената врата на погребалното бюро все още висеше табелка „Затворено“. Универмагът също не работеше, а дрогерията на Спенсър беше заключена и мрачна. Закусвалнята беше отворена и след като я отминаха, Джими отби и спря пред новия магазин. Над витрината блестяха позлатените букви на надписа: „Барлоу и Стрейкър — луксозни мебели“. А на вратата, както бе казал Калахан, висеше бележка, изписана с изящния почерк от вчерашното писмо: „Затворено за неопределено време“.