— Защо спираш тук? — запита Марк.
— Просто да проверим дали пък случайно не се крие вътре — обясни Джими. — Мястото е толкова очевидно, не е изключено Барлоу да помисли, че ще го пропуснем. А доколкото си спомням, понякога митничарите отбелязват с тебешир проверените сандъци.
Минаха зад магазина и докато Бен и Марк стояха прегърбени под дъжда, Джими изби с лакът стъклото на задната врата. Влязоха.
Въздухът беше зловонен и застоял, сякаш помещението не бе отваряно от векове. Бен надникна в приемната, но там нямаше къде да се скрие човек. Мебелите бяха оскъдни, не личеше Стрейкър да е докарвал нова стока.
— Ела! — дрезгаво подвикна Джими и сърцето на Бен подскочи до гърлото.
Джими и Марк стояха край дълъг сандък. Лекарят вече бе почнал да кърти капака с острия край на чука. През процепа се виждаха бледи пръсти и черен ръкав.
Без да разсъждава, Бен се нахвърли върху сандъка. От другата страна Джими напъваше с чука.
— Бен — рече той, — ще си разкървавиш ръцете. Не бива…
Бен не чувайте. Къртеше дъските, без да се пази от гвоздеи и трески. Бяха го спипали, в ръцете им беше гадното нощно изчадие и той щеше да забие кола в гърдите му, както бе пронизал Сюзън, щеше…
Изкърти още една дъска от евтиния сандък и се вторачи в бледото мъртвешко лице на Майк Райърсън.
За миг настана абсолютна тишина, после тримата едновременно въздъхнаха, сякаш из стаята полъхна ветрец.
— Какво ще правим сега? — запита Джими.
— Най-напред ще отидем у Марк — каза Бен. Гласът му бе натегнал от разочарование. — Този го знаем къде е. Още нямаме нито един кол.
Криво-ляво наместиха потрошените дъски върху сандъка.
— Дай да ти видя ръцете — предложи Джими. — Кървят.
— После — каза Бен. — Да вървим.
Излязоха, изпълнени с мълчаливата радост отново да вдъхнат чист въздух. Джими подкара буика по Джойнтнър Авеню, напусна така наречения „делови квартал“ и навлезе в района на жилищата. Скоро пристигнаха пред къщата на Марк — може би по-скоро, отколкото им се искаше.
Вехтата таратайка на отец Калахан беше изоставена зад солидния автомобил на Хенри Петри в края на извитата алея пред дома. Когато я видя, Марк въздъхна през зъби и извърна глава. В лицето му не бе останала капчица кръв.
— Не мога да вляза — промълви той. — Извинявайте. Ще чакам в колата.
— Няма за какво да се извиняваш, Марк — отвърна Джими.
Той спря колата, изключи двигателя и излезе. Бен се поколеба, после положи ръка върху рамото на Марк.
— Ще можеш ли да останеш сам?
— Няма страшно — каза момчето, ала явно едва се крепеше. Брадичката му трепереше, погледът му беше кух. Изведнъж то се завъртя към Бен и очите вече не бяха кухи, а изпълнени със сълзи и проста човешка болка. — Ще ги покриеш, нали? Ако са живи, покрий ги.
— Непременно — каза Бен.
— Така е по-добре — каза Марк, — Баща ми… щеше да стане много умел вампир. Навярно след време би надминал и Барлоу. Той… той се справяше добре с всичко, което захващаше. Може би прекалено добре.
— Помъчи се да не мислиш — посъветва го Бен и изпита ненавист към жалките думи още щом излетяха от устните му.
Марк го погледна и опита да се усмихне.
— Дървата са в задния двор — каза той. — Ще ви е по-лесно, ако използвате струга на баща ми, той е в мазето.
— Добре — кимна Бен. — Отпусни се, Марк. Отпусни се колкото можеш.
Но момчето вече бе извило глава и бършеше очите си с ръкав.
Бен и Джими заобиколиха и влязоха през задната врата.
35.
— Калахан е изчезнал — глухо каза Джими, след като бяха претърсили цялата къща.
Бен се насили да изрече неизбежното:
— Станал е плячка на Барлоу.
Сведе очи към пречупения кръст, който държеше. Вчера този кръст висеше върху гърдите на Калахан. Това бе единствената следа от свещеника. Бяха го намерили край телата на съпрузите Петри, които наистина се оказаха мъртви. Главите им бяха блъснати една в друга с чудовищна, премазваща сила. Бен си спомни за неестествената енергия на мисис Глик и потръпна.
— Хайде — каза той на Джими. — Трябва да ги покрием. Обещах.
36.
Смъкнаха калъфа от канапето в хола и прикриха труповете. Бен се мъчеше да не мисли какво правят, но това бе невъзможно. Когато свършиха, изпод веселите шарки на калъфа продължаваше да стърчи изпъната ръка — по изящния лакиран маникюр се познаваше ръката на Джун Петри — и той я прибута отдолу с крак, бърчейки лице от усилието да потисне бунта на стомаха си. Очертанията на труповете под покривалото личаха недвусмислено и му напомниха за вестникарските снимки от Виетнам — бойно поле, осеяно с трупове, сред които неколцина войници мъкнат ужасния си товар в черни гумени чували; чувалите нелепо приличаха на калъфи, в каквито се носят стикове за голф.