Взеха по наръч ясенови цепеници и слязоха в мазето.
Мазето бе царство на Хенри Петри и отлично отразяваше характера му: над работния кът бяха закрепени в идеално права линия три мощни лампи с широки тенекиени абажури, които хвърляха ярка светлина над хобелмашината, банцига, струга и шмиргела. Бен забеляза недовършена къщичка за птици. Навярно Хенри Петри бе искал да я закачи в задния двор идната пролет. Работният чертеж беше грижливо разгънат върху тезгяха, притиснат в четирите ъгъла с парчета струговано желязо. Къщичката беше полуготова — старателна, но лишена от фантазия работа, която щеше да остане завинаги недовършена. Макар че подът беше чисто изметен, из въздуха се носеше приятен и носталгичен мирис на стърготини.
— Няма да стане — каза Джими.
— Знам — отвърна Бен.
— Дърва за зимата — презрително изсумтя Джими и с трясък стовари цепениците на пода.
Дървата се пръснаха безредно, като в игра на клечки. Джими избухна в писклив истеричен смях.
— Джими…
Но смехът заглушаваше думите на Бен като звън на скъсани струни за пиано.
— Ще идем да сложим край на бедствието с камара цепеници от задния двор на Хенри Петрм. Дали да не добавим крака от столове и бухалки за бейзбол?
— Джими, какво друго можем да сторим?
Джими го погледна и се овладя с явно усилие.
— Да си поиграем на съкровище — каза той. — Отмери четиридесет крачки в северното пасище на Грифън и надникни под големия камък. Ха! Господи. Можем да напуснем града. Това можем.
— Да се предадем? Това ли искаш?
— Не. Но не е задължително да свършим всичко днес, Бен. Ще минат седмици, преди да открием всички, ако изобщо ги открием. Можеш ли да издържиш това? Ще понесеш ли да вършиш… да вършиш онова, което стори със Сюзън, още хиляда пъти? Да ги измъкваш с писъци и борба от гардероби и вонящи дупки само за да забиеш кол в гръдния кош на всеки един и да разкъсаш сърцето. Ще можеш ли да го вършиш до ноември, без да се смахнеш?
Бен си помисли за това и се блъсна в плътна стена — мозъкът му отказваше да го осъзнае.
— Не знам — каза той.
— Добре де, ами хлапето? Мислиш ли, че ще издържи? Дотогава ще е само за лудницата. А Мат ще е мъртъв. Гарантирам. И какво ще правим, когато щатските ченгета се зачудят какви дяволии стават в Сейлъм’с Лот и вземат да душат наоколо? Какво ще им кажем? „Ако обичате, изчакайте да наръгам и тоя кръвопиец.“ Тъй ли да речем, Бен?
— Откъде да знам, по дяволите? Кой от нас е имал време да поседне и да размисли?
Двамата едновременно осъзнаха, че са опрели гърди в гърди и крещят с всичка сила.
— Хей — рече Джими. — Хей.
Бен наведе глава.
— Извинявай.
— Не, аз съм виновен. Живеем в ужасно напрежение… Барлоу сигурно би казал, че навлизаме в ендшпила.
Джими разроши с пръсти рижата си коса и се огледа разсеяно. Изведнъж погледът му се прикова към нещо до чертежа и той посегна натам. Дърводелски молив.
— Може би така ще е най-добре — промърмори той.
— Какво?
— Остани тук, Бен. Заеми се с коловете. Щом ще го правим, поне да е с научни методи. Ти си производственото звено. Аз и Марк поемаме изследователската дейност. Тръгваме из града да ги търсим. И ще ги намерим, както намерихме Майк. Ще отбелязвам скривалищата с дърводелския молив. А утре — коловете.
— Няма ли да видят знаците и да избягат?
— Не ми се вярва. Мисис Глик не изглеждаше твърде съобразителна. Мисля, че ги движи не толкова разсъдъкът, колкото инстинктът. След време може да поумнеят, да свикнат да се укриват по-умело, но смятам, че засега ще е като стрелба по вързани зайци.
— Защо да не отида аз?
— Защото познавам града и всички ме знаят — както знаеха баща ми. Днес живите в Лот са се укрили по домовете си. Ако почукаш, няма да ти отворят. А мене ще ме приемат почти всички. Освен това знам за някои от скривалищата. Знам къде се свират пияниците из Блатата и накъде водят калните пътечки. Ти не знаеш. Ще можеш ли да се справиш със струга?
— Да — каза Бен.
Естествено, Джими бе прав. И все пак Бен се почувства виновен, когато въздъхна с облекчение при мисълта, че не трябва да тръгва срещу ония.
— Добре тогава. Хващай се на работа. Вече минава пладне.