Бен пристъпи към тезгяха, после пак се обърна.
— Ако почакаш половин час, ще можеш да вземеш пет-шест готови кола.
Джими се поколеба и наведе очи.
— Ъ-ъ-ъ… мисля, че утре… утре ще е…
— Добре — каза Бен. — Тръгвай. Слушай, защо не се върнеш към три часа? Дотогава училището вече ще е празно и ще можем да го претърсим.
— Прав си.
Джими обърна гръб на работния кът и закрачи към стъпалата. Нещо — недооформена мисъл или може би прозрение — го накара да се озърне. Видя Бен, приведен над струга под яркия блясък на редицата от лампи.
Имаше нещо… но бе отлетяло.
Той тръгна обратно.
Бен изключи струга и вдигна глава.
— Сети ли се нещо?
— Да — каза Джими. — Беше ми на езика. Обаче там си остана.
Бен учудено сбръчка чело.
— Когато се озърнах откъм стъпалата и те видях, нещо ми прещрака в главата — обясни Джими. — Но го изтървах.
— Важно ли беше?
— Не знам.
Джими смутено пристъпи от крак на крак. Искаше му се да върне спомена. Имаше нещо важно в образа на Бен, прегърбен над струга под блясъка на лампите. Не, безполезно. От усилието мисълта само се губеше още повече.
Той се изкачи нагоре, но на последното стъпало спря да се озърне още веднъж. Образът му се стори мъчително познат, ала идеята не се завърна. Джими прекоси кухнята, излезе и се качи в колата. Дъждът продължаваше да отслабва.
37.
Колата на Рой Макдугъл стоеше край фургона и присъствието й тук в делничния ден накара Джими да заподозре най-лошото.
Двамата с Марк излязоха. Джими носеше черната си чанта. Натисна звънеца, но не чу нищо и почука. Ударите не привлякоха ничие внимание — нито във фургона на Макдугъл, нито в съседната каравана, от която ги деляха само двайсетина метра. До нея също имаше кола.
Джими натисна дръжката, но вратата се оказа залостена.
— Чукът е в колата, на задната седалка — каза той.
Марк изтича за чука и Джими строши стъклото на малкото прозорче върху вратата. Провря ръка през него и дръпна резето. Влязоха.
Веднага познаха миризмата и Джими усети как ноздрите му се свиват, опитвайки да я прогонят. Не беше толкова силна, както в мазето на Марстъновия дом, но си оставаше все тъй дълбоко противна — воня на гнилоч и мъртвило. Влажно, тлетворно зловоние. Джими неволно си спомни как като момче обикаляше с приятелите си на велосипед из околностите всяка пролет. Събираха подалите се изпод снега бутилки от бира и безалкохолни напитки. В една от тях (бутилка от оранжада) бе видял дребна, полуразложена полска мишка — привлечено от сладкия сок, животинчето не бе успяло да се измъкне. Джими тутакси бе повърнал от миризмата. Сегашната воня напомняше онази — отвратителна ферментирала смес от нещо сладникаво и нещо прогнило-кисело. Повдигаше му се.
— Тук са — каза Марк. — Някъде наблизо.
Претърсиха жилището методично — кухнята, столовата, дневната, двете спални. Пътьом отваряха шкафовете. За момент Джими помисли, че са открили нещо в единия гардероб, но то се оказа куп мръсни дрехи.
— Няма ли мазе? — запита Марк.
— Не, но отдолу може да има място.
Излязоха, заобиколиха и видяха малка вратичка, вградена в евтините бетонни основи на фургона. Беше заключена със стар катинар. С пет яки удара на чука Джими го разби и когато бутна вратата навътре, вонята ги лъхна с пълна сила.
— Там са — каза Марк.
Надничайки в полумрака, Джими различи три чифта крака. Едните бяха обути в груби работни обуща, другите с чехли, а третите — съвсем мънички крачета — бяха боси. Телата лежаха едно до друго като жертви на бойни действия.
Семейна сцена, тъпо помисли Джими. Къде сте сега, журналисти от „Ридър’с дайджест“? Обзе го чувство за нереалност. Бебето, помисли той. Как можем да сторим това с невръстно бебе?
Надраска с дърводелския молив кръст върху вратичката и вдигна строшения катинар.
— Да вървим по-нататък.
— Почакай — каза Марк. — Нека да издърпам някой от тях.
— Да издърпаш някой ли?… Защо?
— Може дневната светлина да ги убие — обясни Марк. — Може би ще си спестим работата с коловете.
Джими се обнадежди.
— Да, добре. Кого?
— Не бебето — побърза да отговори Марк. — Мъжа. Ти го хвани за единия крак.
— Добре — повтори Джими.
Устата му бе пресъхнала като памук и когато преглътна, нещо прещрака в гърлото му.
Марк пропълзя по корем и навяните вътре сухи листа запращяха под тежестта му. Хвана едната обувка на Рой Макдугъл и задърпа. Борейки се с клаустрофобията, Джими се вмъкна до него. Гърбът му се триеше в ниския таван. Хвана другия крак и заедно изтеглиха тялото под ясната дневна светлина и едва ромолящия дъждец.