— Всички изчезнали — каза той на Хърбърт (или Харолд), който слушаше любезно, но със зле прикрита скука. — Най-обикновено градче в северната част на Върмонт, до което се стигало по междущатска магистрала 2 или по щатско шосе 19. Според преброяването през 1920 година имало 312 жители. През август 1923 една жена от Ню Йорк се разтревожила, защото вече два месеца нямала писмо от сестра си. Заедно със съпруга си потеглила натам и двамата първи разгласили в печата за случая, макар да не се съмнявам, че в околните селища отдавна са знаели за изчезванията. Сестрата била изчезнала с цялото си семейство, както и всички други жители на Момсън. Къщите и оборите си стояли недокоснати, а в една кухня на масата имало сервирана вечеря. По онова време се вдигнал доста шум около случая. Не бих желал да мина нощем оттам. Авторът на тая книга твърди, че из съседните градчета се носят странни слухове… призраци, таласъми и прочие. И до ден-днешен някои местни жители рисуват по хамбарите си големи кръстове и други знаци против магии. Виж, ето снимка на бакалницата, бензиностанцията и магазина за фураж — това се е смятало за център на Момсън. Как мислиш, какво може да се е случило?
Хърбърт (или Харолд) учтиво се вгледа в снимката. Най-обикновено малко градче с два-три магазина и няколко къщи. Някои покриви бяха порутени, навярно от тежестта на зимните снегове. Приличаше на всяко друго малко градче в страната. След осем вечерта сигурно прибират тротоарите и ако минеш през него, изобщо няма да разбереш дали има жива душа. Старецът определено започваше да изкуфява. Хърбърт (или Харолд) си спомни за една своя престаряла леля, която през последните две години от живота си бе повярвала твърдо, че дъщеря й е убила любимия й папагал и всеки ден слага по малко от месото му в кюфтетата. Странни работи им хрумват на старите хора.
— Много интересно — каза той и надигна глава. — Но не смятам, че… Мистър Бърк? Мистър Бърк, какво ви е? Да не би… сестра! Хей, cecmpa!
Очите на Мат бяха неподвижни и втренчени. С едната ръка стискаше завивката. Другата бе притиснал към гърдите си. Лицето му бе пребледняло и пулсът блъскаше право в средата на челото му.
Много е рано, помисли той. Не, много е рано.
Премазващата болка нахлуваше на вълни, тласкаше го към мрака. През главата му мина смътна мисъл: Пази се от последното стъпало, то е убиец.
После рухна надолу.
Хърбърт (или Харолд) се втурна към коридора, събаряйки пътьом един стол и купчина книги. Сестрата вече се задаваше почти тичешком.
— Мистър Бърк не е добре — каза Хърбърт (или Харолд). Все още държеше книгата, разтворена на страницата с изглед от градчето Момсън, щат Върмонт.
Сестрата само кимна и влезе в стаята. Мат лежеше с провиснала от леглото глава. Очите му бяха затворени.
— Да не би… — боязливо запита Хърбърт (или Харолд).
Всъщност в гласа му нямаше многоточие.
— Да, така мисля — отвърна сестрата и натисна бутона за повикване на електрокардиографския екип. — Сега трябва да си вървите.
Вече всичко бе ясно, тя се успокои и даже успя да съжали за недоядения си обяд.
40.
— Но в Лот няма билярдна зала — каза Марк. — Най-близката е в Гейтс Фолс. Мислиш ли, че той би отишъл там?
— Не — отвърна Джими. — Сигурен съм, че не би отишъл. Но някои хора си имат собствен билярд.
— Да, знам.
— Има и още нещо — каза Джими. — Върти ми се из главата.
Той се облегна в креслото, затвори очи и ги закри с длани. Имаше още нещо и мисълта му го свързваше с пластмаса. Защо пластмаса? Пластмасови играчки, пластмасови чинийки за пикник, пластмасови покривала за лодки през зимата…
И внезапно в съзнанието му изплува билярдна маса, обвита в голямо найлоново покривало. Картината бе придружена със звук и нечий глас говореше: Наистина би трябвало да я продам, преди да е мухлясало сукното — Ед Крейг казва, че може да мухляса — но масата беше на Ралф…
Той отвори очи.
— Знам. Знам къде е Барлоу. В мазето под пансиона на Ева Милър.
И наистина знаеше. Усещаше, че мисълта се е наместила в съзнанието му — правилна и неоспорима. Очите на Марк заблестяха.
— Да вървим.
— Почакай.
Джими отиде до телефона, откри в указателя номера на Ева и бързо го набра. Никой не отговори на повикването. Сигналът прозвуча десет, единайсет, дванайсет пъти. Изтръпнал, той остави слушалката. В момента Ева имаше поне десетина наематели, предимно пенсионери. Винаги имаше кой да се обади. Винаги… досега.