Погледна часовника си. Беше три и петнайсет, времето летеше стремглаво.
— Да вървим — каза той.
— Ами Бен?
— Не можем да му се обадим — мрачно каза Джими. — Вашият телефон е прекъснат. Отиваме в пансиона на Ева и ако сме сбъркали, ще ни остане доста време до вечерта. Ако сме прави, връщаме се за Бен и си разчистваме сметките с онзи шибан гадняр.
— Чакай да си облека ризата каза Марк и изтича към банята.
41.
Ситроенът на Бен си стоеше на паркинга зад пансиона, облепен с мокри листа от брястовете, които надвисваха над чакълестата площадка. Вятърът се засилваше, но дъждът бе спрял. Табелката с надпис „Ева, стаи под наем“ се полюшваше и скърцаше в тишината на сумрачния следобед. Около къщата се разливаше зловещо, изчакващо безмълвие. Джими неволно го свърза с друг спомен и по гърба му пролази хлад. Точно като Марстъновия дом. Запита се дали някога тук не е имало самоубийство. Ева би трябвало да знае, но тя едва ли щеше да каже… вече.
— Идеално място — изрече той. — Заема местния пансион и се обкръжава с изчадията си.
— Сигурен ли си, че не трябва да повикаме Бен?
— По-късно. Ела.
Излязоха от колата и тръгнаха към верандата. Вятърът ги дърпаше за дрехите, разрошваше косите им. Навсякъде завесите бяха спуснати и къщата сякаш дебнеше неканените гости.
— Усещаш ли миризмата? — запита Джими.
— Да. По-тежка от друг път.
— Готов ли си?
— Да — твърдо каза Марк. — А ти?
— Моля се на Бога да съм готов.
Изкачиха се по стъпалата и Джими натисна вратата. Не беше заключена. Когато пристъпиха в безупречно чистата кухня на Ева Милър, вонята ги лъхна като от разтворена шахта за смет…, ала бе суха, сякаш изпълнена с дим от безброй изгорели години.
Джими си спомни един разговор с Ева отпреди четири години, малко след като бе почнал да практикува. Ева бе дошла на преглед. От години беше пациентка на баща му, а когато Джими зае неговото място в стария къмбърландски кабинет, тя продължи да идва без сянка от смущение. Разговаряха за Ралф, по онова време покойник вече от дванайсет години, и тя каза, че призракът му още бродел из къщата — от време на време намирала из чекмеджетата или в таванското помещение отдавна забравени предмети. А най-много спомени били свързани с билярдната маса в мазето. Искала да се отърве от нея; масата само заемала място, което би свършило работа за нещо друго. Но мислите за Ралф просто не й позволявали да пусне обява във вестника или да се обади на местната радиопрограма „Предприемчивият янки“.
Пресякоха кухнята и Джими отвори вратата на мазето. Вонята беше тежка, почти убийствена. Той щракна ключа на лампата, но нямаше резултат. Естествено, Барлоу бе прекъснал осветлението.
— Огледай из кухнята — подвикна Джими към Марк. — Все някъде трябва да има фенерче или свещи.
Марк се зае да обикаля и да наднича из чекмеджетата. Забеляза, че стойката за ножове над мивката е празна, но не обърна внимание на това. Сърцето му тътнеше мъчително бавно, като приглушени удари на тъпан. Осъзна, че е стигнал до далечните, разпокъсани граници на собствената си издръжливост, до сетния предел. Съзнанието му вече сякаш не мислеше, а само реагираше. Непрестанно забелязваше движение с крайчеца на очите си и трескаво се оглеждаше, без да види нищо особено. На негово място някой ветеран от войната веднага би познал първите симптоми на така наречената „войнишка умора“.
Мина в коридора и се зае със стария бюфет. В третото чекмедже откри дълго фенерче с четири батерии. Изтича с него към кухнята.
— Ето го, Джи…
Раздаде се трясък, последван от тежък глух удар.
Вратата към мазето беше отворена.
И прокънтяха писъци.
42.
Когато Марк отново пристъпи в кухнята на Ева, беше пет без двайсет. Очите му бяха безжизнени, по тениската му тъмнееха кървави петна. Гледаше зашеметено и недоумяващо.
Внезапно закрещя.
Звукът изригваше от корема му, прекосяваше мрачния тунел на гърлото и излиташе през разчекнатите челюсти. Крещя, докато усети, че безумието в главата му започва да се разсейва. Крещя, докато пресипна и непоносима болка се загнезди в гласните му струни като остра кост. А дори и когато успя да излее навън всичкия страх, ужас, гняв и разочарование, остана ужасният натиск, който долиташе на вълни откъм мазето — мисълта, че Барлоу е нейде долу, а вечерта наближава.
Излезе на верандата и хлипайки, задиша с пълни гърди ветровития есенен въздух. Бен. Трябваше да намери Бен. Но някаква странна летаргия наливаше нозете му с оловна тежест. Каква полза? Барлоу щеше да победи. Лудост бе, че тръгнаха срещу него. И сега Джими бе платил скъпо, като Сюзън, като отеца.