И все пак желязното му упорство не скланяше глава. Не. Не. Не.
С разтреперани крака той слезе по стъпалата на верандата и седна в буика на Джими. Ключовете висяха на таблото.
Намери Бен. Опитайте още веднъж. Краката му не стигаха до педалите. Той избута седалката назад и завъртя ключа. Моторът изрева. Превключи на скорост и натисна педала на газта. Колата се стрелна напред. Той настъпи с всичка сила спирачката и болезнено се блъсна във волана. Клаксонът изсвири. Не мога да карам.
И сякаш чу баща си да говори с логичен, педантичен глас: „Когато се учиш да шофираш, трябва да бъдеш много внимателен, Марк. Единствено автомобилният транспорт не се регулира изцяло от федералните закони. И като резултат всички шофьори са любители. Мнозина сред тях са същински самоубийци. Следователно трябва да бъдеш крайно внимателен. Представи си, че между крака ти и педала на газта има яйце. Когато караш автомобил с автоматични скорости като нашия, левият крак изобщо не се използва. Само десният — първо спирачката, после газта.“
Той вдигна крак от спирачката и колата запълзя по алеята. Колелата закачиха тротоара и Марк рязко спря. Стъклото отпред се бе замъглило. Избърса го с длан и стана още по-зле.
— Мамка ти — изруга той.
Рязко потегли напред, зави като пиян в широка дъга на 180 градуса, закачи отсрещния тротоар и подкара към дома. За да види какво има отпред, трябваше да изпъва шия над волана. С дясната ръка напипа копчето на радиото и го завъртя докрай. Плачеше.
43.
Бен крачеше по Джойнтнър Авеню към центъра, когато отдолу се зададе буикът на Джими — на тласъци и с пиянско лъкатушене. Бен размаха ръка, колата се приближи, изскочи на тротоара с предното ляво колело и спря.
Зает с коловете, бе загубил представа за времето и поглеждайки часовника, с изненада бе разбрал, че наближава четири и десет. Бе изключил струга и пъхайки два кола под колана си, бе отишъл горе да позвъни по телефона. И чак тогава си бе спомнил, че линията е прекъсната.
Сериозно разтревожен, той бе изтичал навън да огледа колите на Калахан и Петри. Не откри ключовете. Можеше да влезе и да прерови джобовете на Хенри Петри, но самата мисъл го ужасяваше. Тогава с бърза крачка се отправи към града, като се озърташе да види някъде колата на Джими. Вече се канеше да свърне към училището на Брок Стрийт, когато буикът изскочи насреща.
Изтича към лявата врата и видя зад волана Марк Петри… сам. Момчето го гледаше като замаяно. Мърдаше устни, ала не можеше да издаде звук.
— Какво има? Къде е Джими?
— Джими е мъртъв — глухо избъбри Марк. — Барлоу пак е предвидил ходовете ни. Той е някъде в мазето на мисис Милър. И Джими е там. Слязох да му помогна, а после не можах да се измъкна. Накрая намерих една дъска и се изкатерих, но отначало си мислех, че ще остана затворен долу… до з-з-залез слънце…
— Какво е станало? За какво говориш?
— Джими се сети за синия тебешир, нали разбираш? Докато бяхме в един фургон на Завоя. Син тебешир. Билярдна маса. В мазето на мисис Милър има билярд, бил е на нейния мъж. Джими позвъни в пансиона и никой не се обади, затова отидохме там. — Момчето вдигна глава и се втренчи в Бен с пресъхнали очи.
— Той ми каза да потърся фенерче, защото лампите в мазето не работеха, както в Марстъновия дом. Тръгнах из кухнята. И… и видях, че ножовете от стойката на мивката са изчезнали, но не обърнах внимание. Значи в известен смисъл и аз съм го убил. Аз. Аз съм виновен, за всичко съм виновен, за всичко…
Бен стисна раменете му и рязко го тръсна, после още веднъж.
— Престани, Марк! Престани!
Марк притисна устата си с длани като че искаше да задържи истеричния брътвеж. Над преплетените пръсти две огромни очи се вглеждаха в Бен. Най-сетне момчето продължи:
— Намерих фенерче в един бюфет. И точно тогава Джими падна и изпищя. Той… и аз щях да падна, но той ме предупреди. Последното, което каза, беше: Пази се, Марк.
— Какво е станало? — запита Бен.
— Барлоу и другите просто са махнали стълбата — отвърна Марк с безжизнен, апатичен глас. — Отрязали са я след второто стъпало. Оставили са част от парапета, та да изглежда… да изглежда… — Той поклати глава. — В тъмното Джими просто е мислел, че стъпалата са си на място. Разбираш ли?
— Да — каза Бен. Разбираше. Призляваше му. — А ножовете?
— Наслагани отдолу на пода — прошепна Марк. Ония са ги забили докрай в парчета шперплат, после са отчупили дръжките, та шперплатът да стои стабилно, а остриетата да сочат… да сочат…
— О — безсилно промълви Бен. — О, Господи. Пресегна се и хвана Марк за раменете. — Сигурен ли си, че е мъртъв, Марк?