Той остави на бара един долар, внимателно си сипа бира, изпи чашата наведнъж и пак я напълни. В момента барът имаше само още един клиент, младеж в работно облекло на телефонен техник — хлапето на Брайънт, позна го Флойд. Седеше край масичката в ъгъла на чаша бира и слушаше някаква тъжна любовна песен от автоматичния грамофон.
— Е, какво ново из града? — запита Флойд.
Знаеше отговора предварително. Всъщност нищо ново. Нямаше представа какво би могло да се случи, освен някой учител да е отишъл на работа пиян.
— Ами… някой е претрепал кучето на чичо ти. Това е новото.
Флойд застина както бе надигнал чашата.
— Какво? Док, кучето на чичо Уин?
— Точно така.
— С кола ли?
— Не личи да е тъй, Майк Райърсън го намерил. Отишъл да коси тревата на Хармони Хил, а пък Док висял на ония шипове над портата на гробището. Целият разпран.
— Копеле гадно! — смаяно изруга Флойд.
Дел кимна многозначително, доволен от ефекта. Знаеше още нещичко, което разпалено се коментираше из градчето тази вечер — че са видели момичето на Флойд с онзи писател от пансиона на Ева. Но това Флойд можеше да си го открие и сам.
— Райърсън докара трупа при Паркинс Джилеспи — продължи Дел. — Паркинс мисли, че кучето може да е умряло преди това и хлапетата да са го закачили там на майтап.
— Тоя глупак Джилеспи и собствения си задник не би познал.
— Може и да е тъй. Да ти кажа аз какво мисля. — Дел подпря на бара мощните си ръце и се приведе напред. — Мисля, че наистина са хлапета… по дяволите, знам, че са хлапета. Обаче може да е нещичко повече от майтап. Гледай тука.
Той бръкна под бара и с размах тупна отгоре някакъв вестник, отворен на вътрешната страница.
Флойд вдигна вестника. Заглавието гласеше „САТАНИНСКА СЕКТА ОСКВЕРНЯВА ЦЪРКВА ВЪВ ФЛОРИДА“. Набързо прегледа статията. Доколкото разбра, група хлапета се вмъкнали малко след полунощ в католическата църква на Клюистън, щата Флорида, и осъществили там светотатствени ритуали. Олтарът бил осквернен, по пейките, изповедалните кабинки и купела за светена вода имало неприлични надписи, а по стъпалата на олтара полицията открила пръски от кръв.
Лабораторният анализ потвърдил, че макар една част да била животинска (най-вероятно на козел), повечето кръв несъмнено била човешка. Шефът на клюистънската полиция признавал, че засега следствието не разполага с улики.
Флойд остави вестника.
— Сатанинска секта в Лот? Не се занасяй, Дел. Ти май съвсем си мръднал.
— Хлапетата са пощурели — упорито заяви Дел. Помни ми думата. Додето се усетим, ще вземат да правят човешки жертвоприношения в ливадата на Грифън. Още една бира?
— Не, благодаря — каза Флойд и се смъкна от табуретката. — Ще ида да видя как се чувства чичо Уин. Много си обичаше кучето.
— Поздрави го от мен — рече Дел, прибирайки под бара сгънатия вестник — главна забележителност на вечерта. — Ужасно съжалявам, че тъй е станало.
Преди да стигне до изхода, Флойд спря и изрече в празното пространство:
— На шиповете го закачили, а? Божичко, как ми се ще да спипам тия хлапета, дето са го сторили.
— Поклонници на дявола — каза Дел. — Хич не бих се изненадал. Не знам какво му стана на тоя народ напоследък.
Флойд излезе. Хлапето на Брайънт пусна в грамофона още десет цента и гласът на Дик Кърлис запя „Погребете бутилката с мен“.
18.
19:30
— Да се приберете рано — заръча Марджъри Глик на по-големия си син Дани. — Утре сте на училище. Брат ти да е в леглото до девет и четвърт.
Дани пристъпи от крак на крак.
— Не разбирам защо изобщо трябва да го взимам.
— Не трябва — отвърна Марджъри със заплашително спокоен тон. — Можеш и да си стоиш в къщи.
Тя се обърна към масата, върху която чистеше риба, а Ралфи се изплези. Дани разтръска юмрук, но гнусното му братче само се ухили.
— Ще се приберем — промърмори той и следван от Ралфи се запъти към кухненската врата.
— До девет.
— Добре де, добре.
В хола Тони Глик седеше с крака на табуретката и гледаше по телевизията мача между „Ред сокс“ и „Янкис“.
— Накъде така, юнаци?
— Отиваме да видим новото момче — каза Дани. — Марк Петри.
— Да — намеси се Ралфи. — Ще му видим… електрическите влакчета.
Дани го изгледа кръвнишки, но баща им не усети нито колебанието, нито последните натъртени думи. На екрана Дъг Грифън се готвеше за удар.
— Не закъснявайте — разсеяно рече той.
Навън небето все още светлееше след залеза. Докато пресичаха задния двор, Дани заканително обеща:
— Ще ти тегля един пердах да се научиш на ум.