Купувачите на фургони бяха служители и работници малко под средна ръка, които не можеха да спестят пари за предплата на нормален дом, или старци с оскъдна социална пенсия, търсещи начин да свържат двата края. Омайваше ги надеждата да притежават новичка къща с шест стаи. За старците имаше още едно предимство, което другите пренебрегваха, но хитрият Лари го бе забелязал: във фургоните всичко беше на едно ниво и нямаше стълби за изкачване.
Финансирането изглеждаше съвсем просто — обикновено сделката се уреждаше с 500 долара предплата. През шейсетте години все още бяха сладки времена за банковите акули и закопнелите за дом хорица рядко забелязваха какъв капан са останалите 9500 долара с 24 на сто годишна лихва.
Боже мой, как само се сипеха парите!
Самият Крокет почти не се бе променил дори и след опасната игричка на сделки със загадъчния мистър Стрейкър. И през ум не му мина да преобрази кантората с помощта на някой от ония педали, декораторите. Продължаваше да се задоволява с евтин електрически вентилатор вместо да монтира климатична инсталация. Пушеше все същите евтини пури, а в събота вечер неизменно отскачаше до Дел да пийне по някоя бира с момчетата. Не се бе отдръпнал от търговията с недвижими имоти в градчето и това му носеше двояка полза: първо, така спечели мястото на общински съветник; и второ — чудесно се отразяваше на данъчните му декларации, защото в края на всяка година сделките сякаш едва изпълзяваха от пропастта на банкрута. Освен Марстъновия дом през ръцете му бяха минали още тридесетина порутени къщи в областта. Разбира се, имаше и добри сделки. Но Лари гледаше да не прекалява. И без това парите се сипеха.
Прекалено лесно се сипеха, може би. Лари допускаше, че не е изключено човек да хлътне в собствения си капан. Да влезе в тунела с момичето А, да изчука момичето Б, да излезе ръка за ръка с момичето А… и в резултат двете да го смажат от бой. Преди четиринадесет месеца Стрейкър бе обещал да се обади. Ами ако…
Точно в този момент телефонът иззвъня.
4.
— Мистър Крокет — изрече познатият безизразен глас.
— Стрейкър, нали?
— Правилно.
— Тъкмо мислех за вас. Може би съм телепат.
— Колко забавно, мистър Крокет. Искам да ви помоля за услуга.
— Така и предполагах.
— Бъдете любезен да осигурите камион. Голям. Под наем би било най-добре. Нека да бъде на пристанището в Портланд довечера, точно в седем. Кеят до митницата. Мисля, че двама товарачи ще се справят.
— Разбрано.
Лари придърпа бележника отдясно и надраска: Х. Питърс, Р. Сноу. Камионът на Хенри. Най-късно в 6. Не си направи труда да се замисли защо изглежда толкова наложително да изпълнява буквално заповедите на Стрейкър.
— Трябва да се вземат дванадесет сандъка. Всички освен един са за магазина. В последния има изключително ценен старинен бюфет, дело на самия Хепълуайт. Товарачите ще го познаят по размерите. Трябва да бъде доставен в къщата. Разбирате ли?
— Да.
— Заръчайте да го свалят в мазето. Могат да слязат отвън, по стълбичката под капака до кухненския прозорец. Разбирате ли?
— Ясно. А този бюфет…
— Още една услуга, моля. Ще набавите пет яки катинара марка „Йейл“. Познавате ли този тип катинари?
— Всички ги познават. Какво…
— Преди да тръгнат, товарачите да заключат задната врата на магазина. Когато пристигнат в къщата, ще оставят всички ключове на масата в мазето. След като свършат работа, ще закачат катинари на външния капак, предната и задната врата, и гаражната пристройка. Катинарите се затварят автоматично. Разбирате ли?
— Ясно.
— Благодаря, мистър Крокет. Придържайте се строго към всички указания. Довиждане.
— Хей, почакайте малко…
Връзката прекъсна.
5.
Беше седем без две минути, когато големият оранжево-бял камион с надписи „Товарни превози Хенри“ върху брезента спря пред бараката от гофрирана ламарина в края на митническия кей на пристанище Портланд. Приливът наближаваше и високо горе чайките кръжаха с тревожни крясъци из пурпурното вечерно небе.
— Божичко, тук няма никого — промърмори Роял Сноу. Той допи последната глътка пепси и пусна празната кутия върху пода на кабината. — Ще ни сметнат за крадци и отиваме право зад решетките.
— Има някой — каза Ханк Питърс. — Ченге. Всъщност не беше ченге, а нощен пазач. Лъчът на фенерчето му просветна срещу тях.
— Хей, момчета, някой от вас да е Лорънс Къркач?
— Крокет — поправи го Роял. — Той ни праща. Идваме да приберем някакви сандъци.