Двамата изтласкаха сандъка върху повдигача и го спуснаха сред острото съскане на пневматичната система. Когато слезе на метър от земята, Ханк пусна ръчката и заедно с Роял се вкопчи в товара.
— Леко… — изпъшка Роял, отстъпвайки към стълбата. — Не бързай… лекичко…
В червените лъчи на стоповете лицето му беше обтегнато и възлесто като на човек, повален от сърдечен удар. Слизаше надолу стъпало по стъпало и когато наклоненият сандък опря в гърдите му, той усети как страховитият товар го притиска като надгробен камък. Едва по-късно щеше да си помисли, че сандъкът наистина беше тежък, но не чак толкова. Двамата с Ханк бяха пренасяли далеч по-тежки мебели по поръчка на Лари Крокет — и нагоре, и надолу, — но в тази къща сякаш самият въздух изсмукваше силите и превръщаше човека в парцал.
Стъпалата бяха влажни и хлъзгави. На два пъти Роял едва не загуби равновесие и с мъка се задържаше прав, крещейки отчаяно:
— Хей! За Бога! Внимавай!
Най-сетне се озоваха долу. Таванът надвисваше над главите им и двамата носеха сандъка прегърбени като бабички.
— Пускай го тук! — изпъшка Ханк. — Не мога повече. Отпуснаха товара с глух тътен и отстъпиха назад.
Спогледаха се и разбраха, че някаква незнайна алхимична реакция е превърнала страха в истински ужас. Мазето като че изведнъж се изпълни с потайно шумолене и стържене. Може би плъхове… или пък нещо, за което не си струва да мисли човек.
Ханк се втурна навън пръв, Роял го последва по петите. Излетяха нагоре по стъпалата и Ханк с един замах затръшна капаците.
Вмъкнаха се в кабината, Ханк включи двигателя и дръпна скоростния лост. Изведнъж Роял го сграбчи за ръката и в мрака втренчените му очи сякаш изпълниха цялото лице.
— Ханк, забравихме да сложим катинарите.
Двамата се втренчиха в таблото, където лежаха четири нови катинара, свързани с парче тел. Ханк бръкна в джоба си и извади халка с пет новички секретни ключа — един за задната врата на магазина и четири за къщата. На всеки висеше грижливо надписано картонче.
— О, Господи — изстена той. — Слушай, ако се върнем утре сутринта…
Роял се приведе да вземе фенерчето.
— Тоя номер няма да мине — каза той, — сам знаеш.
Излязоха от кабината и хладният вечерен ветрец се плъзна по потните им чела.
— Ти иди до задната врата — каза Роял. — Аз ще се заема с предната и гаража.
Разделиха се. Докато Ханк вървеше към задната врата, сърцето бясно подскачаше в гърдите му. Наложи се да опитва на два пъти, докато успя да закачи катинара на халките. В непосредствена близост до къщата дъхът на вехтории и прогнило дърво ставаше почти осезаем. В паметта му изплуваха страхотиите за Хъби Марстън, на които се смееха като деца, а заедно с тях и песничката, с която гонеха момичетата: Пази се, пази се, пази се! Хъби ще те спипа, ако… не… се… пазиш!
— Ханк?
Той изохка стреснато и вторият катинар се изплъзна от ръката му. Наведе се да го вдигне.
— Пощурял ли си, та се промъкваш така? Успя ли…
— Аха. Ханк, кой ще слезе в мазето да сложи ключовете на масата?
— Нямам представа — каза Ханк Питърс. — Нямам представа.
— Искаш ли да теглим жребий?
— Да, май така ще е най-добре.
Роял извади от джоба си четвърт долар.
— Казвай щом хвърля — рече той и метна монетата нагоре.
— Ези.
Роял хвана монетата, плесна я върху опакото на ръката си и отдръпна длан. Разкри се мътно блестяща тура.
— Исусе — жално прошепна Ханк, но взе ключовете и отново вдигна капаците.
Застави краката си да пристъпват от стъпало на стъпало и когато главата му слезе под нивото на капака, лъчът на фенерчето освети видимата част от мазето, което десет метра по-нататък завиваше под прав ъгъл и продължаваше Бог знае накъде. В светлия кръг се появи маса с прашна покривка. Върху нея стоеше грамаден плъх. Когато лъчът го освети, зверчето не побегна — продължаваше да клечи на топчестите си задни лапи и сякаш се хилеше.
Заобикаляйки сандъка, Ханк пристъпи към масата.
— Къшшш! Плъх!
Плъхът скочи долу и препусна към ъгъла. Ръката на Ханк трепереше и лъчът подскачаше насам-натам, осветявайки ту някакъв прашен варел, ту изоставено преди десетилетия писалище, ту камара пожълтели вестници, ту…
Той трескаво върна лъча към вестниците и мъчително си пое дъх, когато фенерчето освети нещо вляво от тях.
Риза… риза ли беше? Смачкана на топка като вехт парцал. Зад нея още нещо, може би джинси. И нещо като…
Пукот зад гърба му.
Обзет от паника, той отчаяно метна ключовете върху масата, завъртя се и побягна с треперещи нозе. Докато минаваше край сандъка, видя откъде бе долетял шумът. Една от пристягащите алуминиеви ленти се бе откачила и сега назъбеният й край сочеше към ниския таван като мършав показалец.