— Докачливи сме, а? Мислех, че книгите се пишат за четене.
— След третия вариант, редактора, коректора, пробния печат и подвързията лично ще ви осигуря четири бройки. С посвещение. Но в момента всичко това се води в графата „лична документация“.
Паркинс се усмихна и прекрачи назад.
— Разбрано. И без това хич не ми се вярва да открия подписани самопризнания.
Бен също се усмихна.
— Марк Твен твърди, че романът е всестранно самопризнание на човек, който нищо не е сторил.
Паркинс пусна облаче дим и тръгна към вратата.
— Няма повече да ви мокря килима, мистър Миърс. Извинявам се за безпокойството, а между нас казано, не вярвам изобщо да сте виждал хлапето. Но това ми е работата — да разпитвам.
Бен кимна.
— Ясно.
— Пък и трябва да знаете как е в Сейлъм’с Лот или Милбридж, или Гилфорд или което и да било пикливо малко градче. Додето не минат двайсет години, все сте си пришълец.
— Знам. Извинявайте, че ви нагрубих. Но след като цяла седмица обикалях да го търся и нищичко не открих…
Бен тръсна глава.
— Да — съгласи се Паркинс. — Зле е за майка му. Ужасно зле. А вие внимавайте.
— Естествено — каза Бен.
— Не се обиждате, нали?
— Не. — Бен помълча. — Ще ми кажете ли нещо?
— Стига да мога.
— Откъде намерихте тази книга? Честно.
Паркинс Джилеспи се усмихна.
— Е, в Къмбърланд има един тип, дето държи магазин за стари мебели. Малко обратен ми изглежда. Продава книжки по десет цента парчето. Имаше пет бройки от тая.
Бен отметна глава и се разсмя, а Паркинс Джилеспи излезе усмихнат, оставяйки димна следа. Бен пристъпи към прозореца и го видя как напуска пансиона и пресича улицата, заобикаляйки внимателно локвите с черните си галоши.
10.
Преди да почука на вратата, Паркинс спря и се озърна към витрината на новия магазин. По времето на „Старото корито“ вътре се виждаше само как дебели жени с ролки на главите сипват в машините белина или вадят изпраното бельо, дъвчейки дъвка като преживящи крави. Но вчера следобед от Портланд бе пристигнал камионът на декоратора и заведението изглеждаше коренно променено.
Зад витрината бе монтирана платформа, покрита с дебел бледозелен килим. Две скрити лампи хвърляха меки отблясъци над трите изложени предмета: часовник, чекрък и старомодно писалище от черешово дърво. Пред всеки експонат имаше картонче с дискретно изписана цена и, Боже мой, кой нормален човек би платил 600 долара за чекрък, когато може да отскочи до заложната къща и да си купи шевна машина „Сингер“ за 48,95?
Паркинс въздъхна и почука.
Само след секунда вратата се отвори, сякаш пришълецът бе висял зад нея, очаквайки пристигането му.
— Инспекторе! — Тънките устни на Стрейкър се разтегнаха в усмивка. — Колко мило от ваша страна, че решихте да наминете!
— За съжаление съм най-обикновен провинциален полицай — отвърна Паркинс. Запали цигара „Пал Мал“ и решително прекрачи прага. — Казвам се Паркинс Джилеспи. Приятно ми е.
Той протегна ръка. Удивително сухи пръсти, в които се усещаше огромна сила, стиснаха леко дланта му и веднага я отпуснаха.
— Ричард Трокет Стрейкър — представи се плешивият мъж.
— Така и предполагах — каза Паркинс, оглеждайки помещението.
Целият под на магазина вече бе покрит с килими, а стените все още се боядисваха. Миризмата на прясна боя беше приятна, ала към нея се примесваше още някакъв дразнещ дъх. След като не успя да определи на какво точно мирише, Паркинс отново насочи вниманието си към Стрейкър.
— С какво мога да ви услужа в този прекрасен ден? — запита домакинът.
— О, всъщност май няма с какво. Просто наминах за едно здрасти. С други думи казано — да ви пожелая добре дошли и успешна работа.
— Колко любезно. Ще пиете ли кафе? Или чаша шери? Имам в задната стаичка…
— Не, благодаря, няма да се задържам. Тъдява ли е мистър Барлоу?
— Мистър Барлоу е в Ню Йорк на делова обиколка. Не вярвам да се върне преди десети октомври.
— Значи ще отворите без него — каза Паркинс и си помисли, че ако се съди по цените на витрината, Стрейкър едва ли можеше да очаква тълпи от нетърпеливи клиенти. — Между другото, как е първото име на мистър Барлоу?
Върху лицето на Стрейкър отново се появи тънка, сякаш срязана с бръснач усмивка.
— По служба ли питате, ъъъ… господин полицай.
— Няма такава работа. Просто ми е любопитно.
— Името на моя партньор е Курт Барлоу — каза Стрейкър. — Работили сме заедно в Лондон и Хамбург.
— Това… — той завъртя ръка наоколо — това е нашият пристан на старини. Скромен. Но уютен. Не смятаме да трупаме капитал, ще работим за насъщния. И двамата обичаме старинните, красиви предмети и се надяваме да си спечелим име в областта… може би дори из цялата ваша прекрасна Нова Англия. Мислите ли, че е възможно, полицай Джилеспи?