— Кой го знае, може и да стане — каза Паркинс, търсейки с поглед пепелник. Не откри и изтръска пепелта в джоба на шлифера си. — Както и да е, желая ви всичко най-хубаво, а като видите мистър Барлоу, кажете му, че ще гледам да го посетя някой път.
— Ще му кажа — обеща Стрейкър. — Той много обича да посреща гости.
— Чудесно — каза Джилеспи. Тръгна към вратата, но на прага спря и се озърна. Стрейкър го гледаше втренчено. — Между другото, как ви се струва оная стара къща?
— Доста работа ще падне по нея. Но имаме време.
— Сигурно — кимна Паркинс. — Предполагам, че не сте виждали разни хъшлаци да се навъртат насам.
Стрейкър сбръчка чело.
— Хъшлаци ли?
— Дечурлига — търпеливо обясни Паркинс. — Нали знаете, понякога обичат да тормозят новодошлите. Хвърлят камъни или натискат звънеца и бягат… от тоя сорт.
— Не — каза Стрейкър. — Деца не съм виждал.
— Едно май се е позагубило.
— Така ли?
— Да — замислено каза Паркинс, — да, така е. Повечето хора вече смятат, че може и да не го намерим. Живо.
— Колко жалко — хладно изрече Стрейкър.
— Жалко, наистина. Ако случайно видите нещо…
— Разбира се, тутакси ще ви съобщя. Стрейкър пак го удостои с ледената си усмивка.
— Добре — каза Паркинс. Отвори вратата и печално се вгледа в проливните струи на дъжда. — Кажете на мистър Барлоу, че с нетърпение очаквам да се видим.
— Непременно ще му предам, полицай Джилеспи. Чао.
Паркинс изненадано се завъртя.
— Чай ли?
Стрейкър се усмихна широко.
— Довиждане, полицай Джилеспи. Така се казва довиждане на италиански.
— О? Е, човек се учи, докато е жив, нали? Довиждане. — Той излезе под дъжда и затвори вратата зад гърба си. — Туй пък не го бях чувал.
Цигарата му беше мокра. Захвърли я.
Застанал сред магазина, Стрейкър го гледаше през витрината как се отдалечава по улицата. Вече не се усмихваше.
11.
Когато стигна до Общинската управа и влезе в канцеларията си, Паркинс подвикна:
— Ноли! Тук ли си, Ноли?
Никакъв отговор. Паркинс кимна. Ноли беше свястно момче, но не от най-умните. Свали шлифера, разкопча галошите, седна зад бюрото, откри един номер в телефонния указател на Портланд и завъртя шайбата. Отсреща вдигнаха слушалката още след първия сигнал.
— ФБР Портланд, агент Ханрахан.
— Обажда се Паркинс Джилеспи, полицай в градчето Джирусълъм’с Лот. Наскоро тук изчезна едно момченце.
— Чух вече — отривисто отвърна Ханрахан. — Ралф Глик. Девет години, сто двайсет и осем сантиметра, коса черна, очи сини. Какво има, да не сте получили бележка от похитителите?
— Няма такава работа. Можете ли да проверите няколко души?
Ханрахан изсумтя утвърдително.
— Първият е Бенджамън Миърс. М-И-Ъ-Р-С. Писател. Издал е книга, озаглавена „Дъщерята на Конуей“. Другите двама май са комбина. Курт Барлоу. Б-А-Р-ЛО-У. С него ей…
— Курт с „ъ“ ли се пише, или с „у“? — запита Ханрахан.
— Де да знам.
— Добре. Давай по-нататък.
Паркинс продължи, облян в пот. Срещите с истински представители на закона винаги го караха да се чувства тъп като задник.
— С него е и Ричард Трокет Стрейкър. Стрейкър с „ъ“, Трокет се пише както звучи. Двамата с Барлоу въртят бизнес с мебели и антики. Канят се да открият магазинче в градчето. Стрейкър твърди, че Барлоу е на делова обиколка в Ню Йорк. Твърди още, че са работили заедно в Лондон и Хамбург. Това е, мисля.
— Подозирате ли тези хора по случая Глик?
— В момента даже не знам дали изобщо има случай. Но и тримата изникнаха в градчето горе-долу по това време.
— Мислите ли, че има някаква връзка между онзи Миърс и другите двама?
Паркинс се облегна назад и хвърли поглед към прозореца.
— Точно това бих искал да узная — каза той.
12.
В ясни, прохладни дни телефонните жици излъчват странно бръмчене, сякаш вибрират от прелитащите по тях клюки, и нищо не може да се сравни с този звук — самотния звук на устремени в пространството гласове. Телефонните стълбове са сиви и напукани, зимни студове и пролетни размразявания са ги килнали хаотично насам-натам. Не са деловити и стегнати по войнишки като събратята си, забити в бетон. В близост до павирани шосета основите им са катраносани, край черните пътища ги обсипва прах. Потъмнели от времето процепи издават къде са се катерили телефонни техници за ремонт през 1946, 1952 или 1969. Множество птици — гарвани, врабчета, червеношийки и скорци — кацат върху бръмчащите жици, висят там сгушени и безмълвни и може би чуват странния говор на човешките същества през стегнатите си лапки. И тъй да е, нищо не личи в черните мъниста на очите им. Градът не усеща историята, ала усеща времето и телефонните стълбове сякаш знаят това. Ако положиш длан върху тях, ще усетиш дълбоко в дървото трепета на жиците, като че живи души са заточени вътре и водят отчаяна борба да се измъкнат.