— Винаги си добре дошъл — отвърна Бил. — Ако искаш, намини и утре вечер с пет-шест бири. Голям смях ще падне по телевизията с онзи глупак Ястжемски.
— Това добре — каза Бен, — само че какво ще правим като свърши крикетът?
Сърдечният, гръмогласен смях на Бил ги изпроводи, докато заобикаляха къщата.
2.
— Всъщност не ми се ходи при Спенсър — каза тя, крачейки надолу. — Хайде да се разходим из парка.
— Ми ако та утепа някой злодей, ма, госпожо? — запита той с негърски акцент.
— В Лот всички злодеи трябва да се прибират след седем вечерта. Общинска разпоредба. А сега е точно осем и три минути.
Докато слизаха по хълма, мракът ги бе обгърнал и сенките им ту растяха, ту се смаляваха в светлината на уличните лампи.
— Добри злодеи си имате — каза той. — Никой ли не се разхожда из парка по тъмно?
— Понякога хлапетата се събират там, ако нямат пари за кино — намигна му тя. — Ако видиш някой храст да се клати, не се заглеждай много-много.
Влязоха в парка от западния край, срещу Общинската управа. Беше сумрачно като в сън, бетонните алеи криволичеха под клонестите дървета, а в плиткото басейнче мирно се отразяваше далечното сияние на уличните лампи. Бен не виждаше жива душа.
Минаха край паметника на загиналите във войните, покрит с дълга колона имена — най-старите от Войната за независимост, най-новите от Виетнам. В последния конфликт бяха загинали шестима младежи от градчето и прясно издълбаната мед лъщеше като незараснала рана. Сбъркали са името на това градче, помисли Бен. Би трябвало да го нарекат Време. И сякаш като естествено продължение на мисълта, той се озърна през рамо към Марстъновия дом, но масивният силует на Общинската управа закриваше хълма.
Сюзън забеляза посоката на погледа му и неволно се намръщи. Когато проснаха якетата си на тревата и седнаха (единодушно се бяха отказали от скамейките), тя подметна:
— Мама казва, че Паркинс Джилеспи те проверява. Както в училище — щом някой е крал от парите за закуска, трябва да е виновно новото момче.
— Той е рядък образ — каза Бен.
— Мама всъщност вече ти е прочела присъдата.
Беше казано на шега, но под лековатия тон се криеше нещо по-сериозно.
— Майка ти не си пада по мене, нали?
— Не. — Сюзън го хвана за ръката. — Типичен случай на неприязън от пръв поглед. Много съжалявам.
— Няма нищо — каза той. — И без това водя по точки.
— Татко ли? — Тя се усмихна. — Той подушва свестните хора отдалече. — Усмивката изчезна. — Бен, за какво се разказва в новата ти книга?
— Трудно е да се каже.
Бен смъкна кецовете и зарови пети в росната трева.
— Май бягаш от темата.
— Не, нямам нищо против да ти кажа.
И той с изненада разбра, че говори самата истина. Винаги бе приемал текущата си работа като дете, като хилаво бебе, което се нуждае от защита и ласка. Допирът на прекалено много ръце би го погубил. Бе отказал да сподели с Миранда и думица за „Дъщерята на Конуей“ и „Въздушен танц“, макар че тя проявяваше безумно любопитство и към двете книги. Но със Сюзън беше различно. Миранда винаги опипваше почвата с конкретна цел и въпросите й приличаха на полицейски разпит.
— Просто ми дай време да подбера думите — каза той.
— Можеш ли да ме целуваш, докато мислиш? — запита тя и се изтегна на тревата.
Бен неволно забеляза колко е къса полата й — особено сега, когато бе отстъпила високо нагоре.
— Струва ми се, че това би затруднило мисловния процес — тихо каза той. — Да опитаме.
Приведе се и я целуна, отпускайки леко ръка на талията й. Нейните устни го посрещнаха решително, пръстите й се вкопчиха в китката му. След миг той за пръв път усети езика й. Сюзън се извъртя, за да отвърне по-пълно на целувката и тихото шумолене на памучната пола му се стори оглушително, подлудяващо.
Той плъзна длан нагоре и тя намести в нея гръдта си — мека и заоблена. За втори път, откакто я бе срещнал, Бен се почувствува шестнайсетгодишен хлапак, пред който се разстила необятната магистрала на бъдещето без нито едно препятствие чак до хоризонта.
— Бен?
— Да.
— Искаш ли ме? Истински?
— Да — каза той. — Искам те.
— Тук, на тревата.
— Да.
Тя го гледаше в мрака с широко разтворени очи.
— Нека да е хубаво.
— Ще опитам.
— Бавно — каза тя. — Бавно. Бавно. Да… Превръщаха се в сенки сред мрака.
— Така — прошепна той. — О, Сюзън.
3.
Отначало крачеха безцелно из парка, после постепенно се запътиха към Брок Стрийт.
— Съжаляваш ли? — запита той.
Тя вдигна очи към него и се усмихна без притворство.
— Не. Радвам се.