— Добре.
Продължиха мълчаливо, ръка за ръка.
— А книгата? — запита тя. — Преди онова приятно прекъсване се канеше да ми разкажеш за нея.
— Книгата е за Марстъновия дом — бавно изрече той. — Може би в началото не беше за него, не съвсем. Мислех, че ще пиша за това градче. Но може би съм се самозалъгвал. Знаеш ли, проучих историята на Хъби Марстън. Той е бил главорез. Транспортната компания само служела за прикритие.
Тя го погледна смаяно.
— Как разбра?
— Донякъде от полицията в Бостън, но повечко узнах от една жена на име Минела Кори, сестрата на Бърди Марстън. Сега е на седемдесет и девет, не помни какво е яла на закуска, но в паметта й не се е заличило нито едно от събитията преди 1940 година.
— И тя ти каза…
— Каквото знаеше. Живее в старчески дом в Ню Хампшър и мисля, че от години никой не си е правил труда да я изслуша истински. Попитах я дали Хъбърт Марстън наистина е бил наемен убиец в Бостън и околностите — така смятаха в полицията — и тя кимна. Колко души, попитах. Тя вдигна пръсти пред очите си, разклати ги напред-назад и рече: „Колко пъти можеш да ги преброиш?“
— Боже мой.
— През 1927 година престъпните среди взели доста да се нервират от поведението на Хъбърт Марстън — продължаваше Бен. — Два пъти бил викан за разпит — от полицията в Бостън и в Малдън. Бостънският арест се отнасял до разчистване на сметки между враждуващи банди и само след два часа Марстън се озовал на свобода. Но историята в Малдън нямала нищо общо с бизнеса. Ставало дума за убийство на единайсетгодишно момче. Детето било изкормено.
— Бен — изрече Сюзън с немощен глас.
— Работодателите на Марстън го отървали и този път — сигурно е знаел къде са заровени някои важни трупове, — но това бил краят на бостънската му кариера. Той се преселил в Сейлъм’с Лот като най-обикновен пенсионер от транспорта, който получавал чек веднъж месечно. Рядко излизал от къщи. Поне доколкото знаем.
— Какво искаш да кажеш?
— Прекарах доста време в библиотеката над подшивките на „Бележник“ от 1928 до 1939. За този период са изчезнали четири деца. Не е нещо необичайно, особено в селски район. Децата често се губят и понякога умират от изтощение. Случва се да ги затрупа свлачище. Не е приятно, но се случва.
— Обаче ти не мислиш, че това е причината.
— Не знам. Едно знам — че нито едно от четирите не е било намерено когато и да било. Нито ловец е забелязал скелет през 1945, нито строител е натоварил в камиона си кости заедно с чакъл от кариерата. Хъбърт и Бърди са живели в това градче единайсет години, а децата изчезвали — това знаем и точка. Но все си мисля за онова хлапе от Малдън. Често мисля за него. Чела ли си „Призрак в къщата на хълма“ от Шърли Джаксън?
— Да.
— „И онова, което обикаляше из него, крачеше в самота“ — тихо цитира той. — Питаш за какво се разказва в книгата. Основно — за неизкоренимата сила на злото.
Тя го хвана за лакътя с две ръце.
— Да не би да мислиш, че Ралфи Глик…
— Е бил изплюскам от призрака на отмъстителния Хъбърт Марстън, който се завръща от небитието всяка трета година по пълнолуние?
— Нещо подобно.
— Ако искаш да те успокоя, сбъркала си адреса. Не забравяй, аз съм хлапето, което отвори вратата на една изоставена спалня и го видя да виси под гредата.
— Това не е отговор.
— Да, не е. Преди да чуеш точно какво мисля, нека ти кажа още нещо. Узнах го от Минела Кори. Тя смяташе, че на света има зли хора, наистина зли. Понякога чуваме за тях, но най-често те вършат делата си в пълен мрак. Казваше, че през живота си е имала нещастието да узнае за двама от тях. Единият бил Адолф Хитлер. А другият бил нейният шурей Хъбърт Марстън. — Той помълча. — Казваше, че в деня, когато Хъби убил сестра й, тя се намирала на петстотин километра оттам, в Кейп Код. През онова лято работела като икономка у едно богато семейство. Режела салата в голяма дървена купа. Било два и четвърт следобед. През главата й прелетяла огнена болка — „като мълния“, така каза — и чула трясъка на ловна пушка. Твърди, че се свлякла на пода. В къщата нямало никой друг и когато се свестила, били минали двайсет минути. Погледнала дървената купа и изпищяла. Сторило й се, че е пълна с кръв.
— Господи — прошепна Сюзън.
— След миг всичко отново било нормално. Нито главоболие, нито кръв в купата — само най-обикновена салата. Но казваше, че знаела — знаела — че сестра й е мъртва, застреляна с ловна пушка.
— И разбира се, няма доказателства.
— Да, няма доказателства. Но тя не е от ония мазни клюкарки; на горката старица не й е останал толкова ум, че да излъже. Както и да е, не това ме смущава. Не дотам, искам да кажа. Натрупани са толкова много данни за прояви на телепатия, че ако някой им се надсмива, то си е за негова сметка. Идеята, че Бърди е предала на петстотин километра разстояние психическа телеграма за смъртта си, не е чак толкова трудна за възприемане, колкото мисълта за лицето на злото — наистина чудовищно лице — което сякаш забелязвам понякога дълбоко под очертанията на онази къща… Питаш ме какво мисля. Ще ти кажа. Мисля, че за хората е сравнително лесно да приемат нещо от рода на телепатията, предчувствието или астралното тяло, защото готовността да повярват не им коства нищо. Тия факти няма да прогонват съня им нощем. Много по-тревожна е идеята, че стореното от хората зло продължава да съществува и подир тях. — Той вдигна очи към Марстъновия дом и думите продължиха да се ронят бавно от устата му. — Мисля, че онази къща може да е изградена от Хъбърт Марстън като паметник на злото, един вид психически камертон. Или, ако ти се струва по-точно — свръхестествен пътеводен сигнал. През всичките тия години той е тук и може би още съхранява в старите си прогнили кости концентрираното зло на Хъби.