— А сега отново е обитаван.
— И пак изчезва дете. — Бен се обърна към нея и обрамчи лицето й с длани. — Разбираш ли, когато се завръщах, изобщо не съм очаквал нещо подобно. Мислех си, че къщата може да е съборена, но и в най-безумните си фантазии не предполагах, че някой ще я купи. Представях си как ще я наема и… о, не знам. Може би щях да вляза в двубой с ужасите и злото в собствената ми душа. Сигурно щях да си играя на схватки с призраците — изчезвай в името на всички светии, Хъби. Или просто щях да се потопя в атмосферата на този дом, за да напиша толкова страшна книга, че да спечеля милион долари. Но усещах, че при всяко положение ще мога да овладея ситуацията и това променяше коренно нещата. Вече не бях деветгодишно хлапе, готово да побегне с писъци от призрачно изображение, съществуващо може би само в собствената му глава. Ала сега…
— Ала сега какво, Бен?
— Сега домът е обитаван! — избухна той и удари с юмрук по дланта си. — Вече не мога да овладея ситуацията. Едно дете изчезна и аз не знам какво да мисля. Може би няма нищо общо с онази къща… но не ми се вярва.
Последните думи бяха изречени бавно, на равни интервали.
— Призраци? Духове?
— Не е задължително. Може би някой безобиден тип се е възхищавал на къщата още като хлапе, а сега я е купил и е бил… обладан.
— Знаеш ли нещо за… — тревожно се обади тя.
— За новия наемател ли? Не. Само предполагам. Но ако наистина къщата е виновна, бих предпочел собственикът да се окаже обладан. Стига само да не е другото.
— Кое?
Бен отвърна простичко:
— Може би къщата отново е привлякла зъл човек.
4.
Ан Нортън ги гледаше през прозореца. Преди малко се бе обадила до дрогерията. Не, бе казала с явно злорадство мис Кугън. Няма ги. Не са идвали.
Къде си била, Сюзън? О, къде си била?
Устните й провисваха надолу в грозна, безпомощна гримаса.
Махни се, Бен Миърс. Махни се и я остави на мира.
5.
Когато прегръдката свърши, Сюзън каза:
— Ще направиш ли нещо за мене, Бен?
— Стига да мога.
— Не говори за тия неща на никого в това градче. На никого.
Той се усмихна безрадостно.
— Не бой се. Нямам никакво желание хората да си мислят, че ми хлопа дъската.
— Заключваш ли стаята си в пансиона?
— Не.
— На твое място бих я заключвала. — Тя го изгледа замислено. — Трябва да разбереш, че си под подозрение.
— И за тебе ли?
— Не но само, защото те обичам.
И сетне тя изтича по пътеката към къщи, а той остана да гледа подир нея, зашеметен от всичко, което бе казала… и най-вече от последните думи.
6.
Когато се прибра в пансиона, той разбра, че не е в състояние нито да пише, нито да си легне. Бе прекалено възбуден. Затова седна в ситроена и след кратко колебание подкара към заведението на Дел.
Кръчмата беше претъпкана, задимена и шумна. Наетият с временен договор кънтри-състав „Рейнджърс“ свиреше „Още никога не си стигал дотам“, като се мъчеше да компенсира с шумотевица липсата на талант. На дансинга кръжаха около четирийсет двойки, предимно с джинсови облекла. Табуретките пред бара бяха окупирани от строители и фабрични работници с еднакви чаши бира и почти еднакви тежки кожени обувки.
Две от трите сервитьорки с бухнали прически и имена, избродирани със златни нишки върху белите блузи (Джаки, Тони, Шърли), сновяха между масите и сепаретата. Зад бара Дел наливаше бира, а в другия край млад мъж с орлов нос и зализана назад черна коса правеше коктейли. Лицето му оставаше съвършено безизразно, докато отмерваше напитките, изливаше ги в сребърния шейкър и добавяше каквото трябва.