— И защо се отказа?
Мат се усмихна — усмивката беше спокойна, без капчица огорчение, цинизъм или злоба.
— Липсваше ми едно съществено качество. Талант.
— Хич не му вярвай — заяви Невестулката, сипвайки в чашата си последните капки бира. — Нашият Мат е тъпкан с талант. Учителската работа е голямо нещо. Никой не цени учителите, ама те са… — Подбирайки думите, той се полюшна на стола. Беше съвсем пиян. — Солта на земята, това са. — Невестулката пийна още глътка, смръщи се и стана. — Извинете ме, трябва да източа водата.
Той пое на зигзаг през тълпата, като се блъскаше в хората и поздравяваше всеки срещнат. Едни го отминаваха с досада, други се подсмиваха добродушно и пътешествието му към мъжката тоалетна напомняше лъкатушната траектория на топче между пружините на игрален автомат.
— Печални останки от един свестен човек — каза Мат и вдигна ръка.
Сервитьорката застана до тях почти незабавно и с почтителен глас се осведоми какво ще обича мистър Бърк. Явно бе леко скандализирана от факта, че старият й учител по английски седи тук и пиянства с личности като Крейг Невестулката. Когато тя пое към бара за нова кана, Мат изглеждаше малко сконфузен.
— Невестулката ми харесва — каза Бен. — Имам чувството, че някога е бил съвсем друг. Какво е станало с него?
— О, нищо особено — отвърна Мат. — Пиенето го съсипа. Затъваше постепенно, година след година, и накрая пропадна окончателно. През Втората световна война е награден със Сребърна звезда за битката при Анцио. Някой циник би казал, че животът му щеше да е по-смислен, ако бе загинал там.
— Не съм циник — поклати глава Бен. — Харесвам го и такъв. Но тая вечер май ще трябва да го откарам до пансиона.
— Добре би било. Аз понякога отскачам насам да послушам музика. Обичам силната музика. Особено пък откакто не дочувам. Казват, че се интересуваш от Марстъновия дом. За него ли пишеш?
Бен подскочи.
— Кой ти каза?
Мат се усмихна.
— Как беше в оная стара песен на Марвин Гей? Вятърът ми пошепна. Пищно, ярко сравнение, но ако се поразмисли човек, изглежда някак неопределено. Веднага си представяш как някой седи на верандата и върти глава да подложи ухо на вятъра… Пак се разсейвам. Напоследък бъбря за щяло и нещяло, обаче престанах да се удържам. Чух го от личност, която джентълмените от печата биха нарекли осведомен източник — Лорета Старчър. Тя е библиотекарка в местната цитадела на литературата. На няколко пъти си преглеждал там стари броеве на къмбърландския „Бележник“, свързани с онзи отколешен скандал; освен това си потърсил две документално-детективски книжки по същия въпрос. Между другото, книгата на Лубърт е добра — той лично дошъл в Лот през 1946 да проучи нещата. Колкото до Сноу — само тъпи фантазии.
— Знам — неволно изрече Бен.
Сервитьорката сложи на масата нова кана и внезапно в съзнанието на Бен изплува обезпокояваща картина: волна рибка плува безгрижно и незабелязано (според нея) сред водорасли и планктон. Камерата се отдръпва и смаяният зрител съзира стъклените стени на аквариума.
Мат плати и добави:
— Гнусна история е било там горе. И всичко се е запазило в паметта на градчето. Естествено, преданията за мерзости и убийства се предават с лигава наслада от поколение на поколение, а междувременно учениците пъшкат и се вайкат, че трябва да учат биографиите на разни исторически личности. Но мисля, че има и още нещо. Може би се дължи на самия терен.
— Да — потвърди Бен, увлечен въпреки волята си. Учителят бе подхвърлил идеята, която се мъчеше да съзрее у него още от първия ден след пристигането, а може би и от по-рано. — Къщата се извисява на онзи хълм над градчето като… като някакъв мрачен идол.
Той се поразсмя, за да смекчи думите — струваше му се, че непредпазливо е изрекъл нещо дълбоко лично и така разкрива душата си пред един непознат. Внезапният втренчен поглед на Мат Бърк го смути още повече.
— Това е истинският талант — каза Мат.
— Моля?
— Изрази се съвсем точно. Вече почти петдесет години Марстъновият дом се извисява над нас и гледа всичките ни дребни простъпки, грехове и лъжи. Като идол.
— Може би е видял и доброто — каза Бен.
— В улегналите малки градчета рядко се среща добро. Най-често в тях царува безразличие, разнообразявано сегиз-тогиз с блудкава злоба… или още по-лошо, с умишлени злодеяния. Мисля, че Томас Уулф е написал три-четири кила литература на тая тема.
— А аз мислех, че не си циник.
— Ти го каза, не аз.
Мат се усмихна и отпи глътка бира. Музикантите се оттеглиха от бара; изглеждаха великолепни с червените си ризи, лъскавите сака и пъстрите копринени шалчета. Солистът взе китарата си и започна да я настройва.