— Във всеки случай ти така и не отговори на въпроса — добави Мат. — За Марстъновия дом ли разказваш в новата книга?
— И така би могло да се каже.
— Извинявай, ставам недискретен.
— Няма нищо — каза Бен, помисли за Сюзън и му стана някак неуютно. — Защо ли се бави Невестулката? Сума ти време откак тръгна натам.
— Мога ли да злоупотребя с краткотрайното ни познанство и да те помоля за една голяма услуга? Ако откажеш, не бих се сърдил.
— Дадено, казвай.
— В гимназията ръководя литературно-творческа паралелка — обясни Мат. — Децата са сериозни, предимно от горните класове, и бих искал да им представя човек, който си изкарва залъка с писане. Който… как да го кажа… хваща словото и му дава плът.
— С най-голямо удоволствие — каза Бен и се почувствува нелепо поласкан. — Колко траят часовете?
— Петдесет минути.
— Е, за толкова малко време сигурно няма да ги отегча до смърт.
— Тъй ли? Аз пък го правя твърде успешно — каза Мат. — Макар да съм сигурен, че с теб изобщо няма да скучаят. Какво ще речеш за следващата седмица?
— Разбира се. Казвай ден и час.
— Вторник? Четвъртият час? Това е от единайсет до дванайсет без десет. Няма да те освиркат, но подозирам, че ще чуеш как се бунтуват доста стомаси.
— Ще си донеса памук за ушите.
Мат се разсмя.
— Много се радвам. Ще те чакам в канцеларията.
— Чудесно. А дали…
— Мистър Бърк? — До масата бе застанала Джаки, сервитьорката с мощните бицепси. — Невестулката е припаднал в мъжката тоалетна. Ще можете ли…
— Какво? Божичко, да. Бен, би ли…
— Естествено.
Станаха и пресякоха залата. Оркестърът отново свиреше някаква песничка за момчетата от Мъскоджи, които си обичали декана на колежа.
Из тоалетната се носеше киселият дъх на урина и хлор. Невестулката лежеше подпрян на стената между два писоара и някакъв младеж в армейска униформа пикаеше на около пет сантиметра от дясното му ухо.
Устата му бе отворена и Бен помисли, че сега той изглежда ужасно стар — стар и съсипан от безлични сили без капчица изтънченост. В този миг осъзна, че собственото му тяло неумолимо се разпада ден подир ден; мисълта не бе нова, но сега го спохождаше с внезапна, зашеметяваща сила. Като бистра и мрачна вода в гърлото му се надигна жалост както към Невестулката, така и към самия него.
— Хайде — каза Мат. — Ще можеш ли да го подхванеш, след като този джентълмен приключи заниманието си?
— Да — каза Бен. Погледна войника, който лениво се изтръскваше. — Не можеш ли да побързаш, приятел?
— Защо? Като го гледам, не е хукнал нанякъде. Все пак младежът се закопча и отстъпи от писоара, за да им стори път. Бен пъхна ръка зад гърба на Невестулката, прихвана го под мишницата и дръпна нагоре. За момент бедрата му се притиснаха към хладните плочки и той усети как стената вибрира от шума на оркестъра. Невестулката висеше отпуснат като чувал с картофи. Мат провря глава под другата му ръка, прегърна го през кръста и двамата повлякоха безчувственото тяло навън.
— Невестулката се задава — подвикна някой и в залата избухна смях.
— Дел не бива да го пуска тук — задъхано промърмори Мат. — Много добре знае какъв е резултатът.
Минаха през фоайето и излязоха на дървената стълба откъм паркинга.
— Леко — изпъшка Бен. — Да не го изпуснеш. Докато слизаха, омекналите крака на Невестулката тракаха по стъпалата като парчета дърво.
— Ситроенът… там, в последната редица.
Повлякоха го нататък. Из нощния въздух се разливаше пронизващ хлад и утре дървесните корони щяха да осъмнат зачервени. Невестулката глухо хъркаше и главата му немощно се люшкаше на мършавата шия.
— Ще можеш ли да го сложиш в леглото, като стигнеш до пансиона? — запита Мат.
— Да, мисля, че ще мога.
— Добре. Я гледай, над дърветата се вижда покривът на Марстъновия дом.
Бен извърна глава. Мат имаше право; над мрачните борове на хоризонта леко надничаше остър връх, засенчващ звездите отвъд познатия свят с правилните очертания на човешко творение.
Бен отвори дясната врата на колата.
— Готово. Дай да го поема.
Подхвана отпуснатото тяло на Невестулката, намести го върху седалката и затвори вратата. Главата на стареца се притисна към стъклото и придоби нелепи плоски очертания.
— Значи вторник в единайсет?
— Ще дойда.
— Благодаря. И благодаря, че ми помогна за Невестулката.
Мат протегна ръка. Бен я стисна, после седна зад волана, включи двигателя и потегли към градчето. Щом дърветата закриха неоновото сияние, пустият път притъмня. Сега по тия пътища бродят призраци, помисли Бен.