До него Невестулката изхърка измъчено и Бен трепна. За миг ситроенът кривна настрани.
Откъде ми хрумна тая мисъл?
Нямаше отговор.
7.
По пътя той отвори страничното прозорче, за да насочи хладния вятър право в лицето на Невестулката и когато пристигнаха в двора на пансиона, замаяният пияница вече даваше признаци на живот.
С много препъване Бен го помъкна по стъпалата на верандата към кухнята, мътно осветена от луминесцентната лампа над печката. Невестулката изстена, после промърмори с дълбок гърлен глас:
— Тя е чудесно момиче, Джак, а пък омъжените жени знаят… знаят…
Нечия сянка изплува от коридора и се превърна в Ева — огромна, наметната с вехт ватиран пеньоар и с прозирен шал върху навитата на ролки коса. От нощния крем лицето й изглеждаше бледо и призрачно.
— Ед — въздъхна тя. — О, Ед… пак я караш както си знаеш, нали?
Като я чу, Невестулката поотвори очи и по лицето му плъзна усмивка.
— Карам си и не спирам — изграчи той. — Ти поне би трябвало да си наясно.
— Можете ли да го изкачите до стаята му? — запита Ева.
— Да, не се тревожете.
Бен пристегна ръка около Невестулката и някак успя да го изтегли по стълбата, после по коридора на втория етаж. Вратата на стаята беше отключена. Още щом положи тялото на леглото, всички признаци на съзнание изчезнаха и Невестулката потъна в непробуден сън.
За момент Бен постоя и се огледа. Стаята беше почти стерилно чиста, всичко бе сложено на място с казармена педантичност. Когато взе да развързва обувките на пияния, Ева Милър се обади изотзад:
— Оставете, мистър Миърс. Вече можете да се приберете.
— Но нали трябва да го…
— Аз ще го съблека. — Лицето и беше сериозно и изпълнено с достолепна, сдържана печал. — Ще го съблека и ще го разтрия със спирт, та утре да не го мъчи махмурлук. М преди съм го правила. Много пъти.
— Добре — каза Бен и излезе, без да се обръща.
В стаята си той се съблече бавно, помисли дали да не вземе един душ, но се отказа. Легна си и дълго не можа да заспи, загледан в тавана.
ШЕСТА ГЛАВА
ЛОТ (II)
1.
Пролет и есен настъпват в Джирусълъм’с Лот също тъй внезапно, както изгревът и залезът в тропиците. Понякога само един-единствен ден може да дели сезоните. Но в Нова Англия пролетта не е от най-приятните годишни времена — прекалено е кратка, прекалено несигурна и склонна към пристъпи на ярост без предупреждение. И все пак случват се априлски дни, които остават съхранени в паметта дори когато е забравен споменът за ласкавите женски ръце или за жадните бебешки устни около зърното на гръдта. Но към средата на май слънцето изгрява с властна сила над утринните мъгли и когато в седем сутринта излизаш на верандата с готовия обяд в тенекиеното канче, знаеш, че към осем росните треви ще изсъхнат, а над черните пътища прахът ще виси плътен и неподвижен цели пет минути след като е минала кола; знаеш, че към един следобед на третия етаж на фабриката жегата ще достига трийсет и пет градуса, потта ще се стича по ръцете ти като машинно масло и ризата ще залепва все по-плътно за гърба ти, сякаш вече е юли.
Но когато есента пристигне и безцеремонно изрита вятърничавото лято, както неизменно се случва някъде след средата на септември, тя се задържа край тебе като стар, отдавна несрещан приятел. Настанява се наоколо, както приятелят би седнал в любимото ти кресло, за да запали бавно лулата и да изпълни следобеда с разказ къде е бил и какво е правил, откакто не сте се виждали.
Тя се задържа през целия октомври, а в някои години достига и ноември. Ден подир ден небесата са ясни, ослепително сини и през тях бавно плават от запад на изток бели облачни кораби със сиви килове. Денем започва да подухва вятър и въздухът вече никога не се успокоява. Свистенето му те съпровожда, докато крачиш по пътищата, а под нозете ти хрущят листата, отрупали всичко наоколо с безреден, неравен килим. Вятърът разбужда тъпа болка нейде по-дълбоко от мозъка на костите. Може би той докосва нещо прастаро в човешката душа, някаква потайна струна на родовата памет, която нашепва: Пресели се или умри… пресели се или умри. Дори и в дома ти, зад яките стени, вятърът напира по дъски и стъкла, лази по стряхата с безплътно трополене и рано или късно трябва да оставиш каквото си подхванал и да хвърлиш поглед навън. А по пладне можеш да застанеш на верандата или сред двора и да гледаш как сенките на облаците бягат през пасището на Грифън и се катерят по склона на Скулярд Хил — слънце и сянка, слънце и сянка, като че в небесния си дом Господ отваря и затваря прозорците. Виждаш как стъблата на златничето, най-жилавото и красиво цвете от флората на Нова Англия, се кланят по вятъра като необятно паство на някаква безмълвна литургия. А ако не бръмчат коли и самолети, ако никой не е излязъл в гората западно от градчето да стреля по яребици и фазани, ако единственият звук е бавното туптене на собственото ти сърце, тогава можеш да чуеш и още един звук — звука на живота, който бавно се размотава към своя цикличен край, очаквайки първия зимен сняг да го оплаче и покрие с бял саван.