Очите на Тони Глик започваха да се проясняват; може би вече осъзнаваше какво е станало.
— Нашият брат Даниел бе пречистен в своето кръщение; отреди му място сред праведниците. Молим Те с вяра.
— Господи, чуй молитвата ни.
— Причестихме го с Твоето тяло и Твоята кръв; дай му място на трапезата в царството небесно. Молим Те с вяра.
— Господи, чуй молитвата ни.
Марджъри Глик стенеше и се полюшваше напред-назад.
— Утеши ни в скръбта за смъртта на брата ни; нека вярата бъде наша утеха, а вечният живот наша надежда. Молим Те с вяра.
— Господи, чуй молитвата ни.
Той затвори требника и тихо изрече:
— Да се помолим както Бог ни е научил. Отче наш, Който си на небето…
— Не! — изкрещя Тони Глик и се хвърли напред. — Няма да хвърляте кал върху мойто момче!
Десетки ръце се протегнаха да го хванат, но закъсняха. За миг Тони се олюля на ръба на гроба, после изкуствената трева се сбръчка и хлътна настрани. Той полетя в ямата и се стовари върху ковчега с ужасяващ, глух звук.
— Дани, излизай оттам! — изрева отдолу гласът му.
— О, Боже — прошепна Мейбъл Уъртс и притисна към устните си черната копринена кърпичка. Блесналият й ненаситен поглед събираше всяка подробност както катеричка събира орехи за зимата.
— Дани, да те вземат дяволите, стига си се ебавал!
Отец Калахан кимна на двама от роднините и те пристъпиха напред, но се наложи да потърсят помощта на още трима мъже, между които бяха Паркинс Джилеспи и Ноли Гардънър, за да измъкнат от гроба ритащия, пищящ и виещ Глик.
— Дани, прекрати незабавно тия глупости! Майка ти се побърка от страх! Ще ти съдера задника от бой! Пуснете ме! Пуснете ме… Искам си момчето… пуснете ме, гадове… ааах, Господи…
— Отче наш, Който си на небето… — започна отново Калахан и гласовете на паството се сляха с неговия, извисявайки словата към безразличния небосвод.
— … да се свети Твоето име. Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля…
— Дани, идвай тук, чуваш ли? Чуваш ли ме?
— … както на небето, така и на земята. Дай ни днес ежедневния хляб и прости ни…
— Даниииии…
— … дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници…
— Не е мъртъв, не е мъртъв, пуснете ме, лайнари гадни…
— … и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия. В името на Исуса Христа, амин.
— Не е умрял — ридаеше Тони Глик. — Не може да е умрял. Мамицата ви, та той е само на дванайсет години.
Риданията го разтърсиха и околните едва го удържаха да не рухне напред. По изкривеното му лице се стичаха сълзи. Той падна на колене пред Калахан и сграбчи панталоните му с кални ръце.
— Моля ти се, върни ми момчето. Не ме разигравай вече, моля ти се.
Калахан кротко обхвана лицето му с длани. Усещаше с бедрата си как риданията разтърсват цялото тяло на Глик.
— Да се помолим — каза той. — Господи, утеши този мъж и жена му в тяхната скръб. Ти пречисти това дете с водата на кръщението и му даде нов живот. Дай и на нас един ден да отидем при него и да споделим навеки небесната радост. Молим те в името на Исуса, амин.
Вдигна глава и видя, че Марджъри Глик е припаднала.
4.
Когато всички си тръгнаха, Майк Райърсън се върна и седна до незаровения гроб, за да си дояде сандвича и да изчака връщането на Роял Сноу.
Погребението бе започнало в четири, а вече наближаваше пет. Сенките се издължаваха и слънцето клонеше към високите дъбове на запад. Онзи лентяй Роял бе обещал да дойде най-късно към пет без петнайсет; къде се губеше?
Сандвичът беше със салам и сирене, точно както го обичаше. Всъщност сандвичите му винаги бяха както ги обичаше — едно от предимствата на ергенския живот. Дояде го и изтръска ръце, посипвайки с трохи капака на ковчега.
Някой го гледаше.
Усети го внезапно и безпогрешно. Озърна се из гробището с изненадани, широко разтворени очи.
— Роял? Тук ли си, Роял?
Никакъв отговор. Вятърът въздишаше из дървесните клони и листата шумоляха загадъчно. В потрепващите сенки на брястовете отвъд оградата Майк зърна плочата на Хъбърт Марстьн и ненадейно се сети за кучето на Уин, провиснало под железните шипове на портата.
Очи. Изцъклени и безизразни. Гледат.
Мрак, не ме заварвай тук.
Той стреснато скочи на крака, сякаш бе чул нечий глас.
— Господ да те убие, Роял.
Бе изрекъл тези думи на глас, но тихо. Вече не мислеше, че Роял се навърта наоколо или ще се появи. Трябваше всичко да свърши сам и работата щеше да му отнеме доста време.
Може би до мръкнало.
Хвана се на работа, без да се мъчи да разбере обзелия го ужас, без да се пита защо сега толкова се тревожи от работата, която никога преди не го бе смущавала.