С бързи, уверени движения той дръпна ивиците изкуствена трева от купчината пръст и ги сгъна грижливо. Метна ги през лакът и ги отнесе към камионетката, паркирана навън край портата. Щом излезе от гробището, отвратителното чувство, че някой го наблюдава, веднага се изпари.
Метна тревата в каросерията и взе лопата. Направи крачка назад, после неуверено спря. Взря се към гроба и зейналата яма сякаш насмешливо отвърна на погледа му.
Хрумна му, че неприятното чувство бе престанало веднага щом ръбът на гроба закри от очите му дъното и ковчега. Изведнъж си представи как Дани Глик лежи на сатенената възглавничка с отворени очи. Не… глупости. Очите бяха затворени. Неведнъж бе виждал как Карл Форман спуска клепачите надолу. Разбира се, че ги залепваме, бе казал веднъж Карл. Не искаме покойникът да намига на опечалените, нали така?
Загреба пълна лопата пръст и я хвърли в ямата. Тежките буци се стовариха с глух тътен върху полирания махагонов ковчег и Майк се намръщи. Призляваше му от този звук. Той се изправи и разсеяно огледа положените наоколо цветя. Глупаво прахосничество. До утре листенцата щяха да се изронят на червени и жълти купчинки. Не можеше да разбере защо изобщо си правят тоя труд. Щом си решил да харчиш пари, защо не вземеш да ги дадеш на Раковата фондация, Армията на спасението или дори на някоя дамска благотворителна организация? Така поне ще има някаква полза.
Метна още една лопата и пак се изправи да почине.
Ковчегът също беше чисто прахосничество. Хубав махагонов ковчег, най-малко хиляда долара бяха дали само за да го заровят в земята. Мистър и мисис Глик не изглеждаха кой знае колко богати, а детето сигурно нямаше погребална застраховка — кому ли би хрумнала подобна приумица? Навярно бяха затънали в дългове до шия, за да му осигурят един дървен сандък, върху който да хвърля пръст.
Наведе се, загреба още една лопата пръст и неохотно я хвърли в гроба. Отново се раздаде ужасяващ, глух удар на обреченост и безнадеждност. Сега пръстта обсипваше капака на ковчега, но полираният махагон просветваше през нея едва ли не укоризнено.
Престани да ме гледаш.
Наведе се, загреба не съвсем пълна лопата пръст и я метна вътре. Туп.
Сенките ставаха все по-дълги. Майк спря озърна се и видя Марстьновия дом с плътно залостени капаци на прозорците. Източната стена, която сутрин първа посреща лъчите на изгрева, гледаше право към желязната порта на гробището, където Док…
Насили се да загребе още една лопата пръст и да я хвърли в ямата. Туп.
Част от пръстта се посипа настрани, зацапвайки месинговите панти. Ако сега някой опиташе да отвори ковчега, би се раздало скърцане, сякаш отварят вратата на старинна гробница.
Престани да ме гледаш, по дяволите.
Помисли дали да не се наведе за още едно гребване, но мисълта му се стори прекалено уморителна и той продължи да си почива. Преди години бе чел в някакво списание, че един тексаски нефтен милионер заръчал в завещанието си да го погребат в чисто новичък кадилак. И го послушали. Изкопали ямата с булдозер и спуснали вътре колата с кран. Из цялата страна милиони хора карат вехти таратайки, скрепени с плюнка и връв, а оная богата свиня си урежда погребение зад волана на кола за десет хиляди долара с пълен комплект резервни части…
Внезапно той трепна, отстъпи назад и боязливо поклати глава. Почти бе… да, почти бе изпаднал в транс, така изглеждаше. Чувството, че го наблюдават, бе станало още по-силно. Погледна небето и с тревога забеляза колко е притъмняло. Сега слънчевите лъчи огряваха само покрива на Марстъновия дом. Часовникът му показваше шест и десет. Господи, вече цял час, а не бе хвърлил и пет лопати пръст в ямата!
Пак пристъпи към работа, като се мъчеше да не мисли за нищо. Туп… туп… туп, и вече ударите на буци върху дърво се притъпиха; капакът беше засипан и пръстта се стичаше от двете му страни на кафяви поточета, трупаше се нагоре, почти до резето и катинара.
Хвърли още две лопати и спря. Резе и катинар?
Защо, за Бога, им е потрябвало да слагат резе на ковчега? Да не мислят, че някой ще опита да се вмъкне вътре? Сигурно. Едва ли биха сметнали, че някой ще опита да излезе навън…
— Стига си ме зяпал — изрече на глас Майк Райърсън и усети как сърцето му подскача до гърлото.
Изведнъж го обзе неудържим стремеж да хукне по пътя към града, да избяга от това място. Овладя се с усилие на волята. Разнебитени нерви и толкоз. Кому ли не се е случвало в тоя занаят? Всичко беше като в някакъв шибан филм на ужасите — да зарови горкото хлапе, едва дванайсетгодишно и с широко отворени очи…
— Божичко, престани — изкрещя той и отчаяно се озърна към Марстъновия дом.