Слънцето вече огряваше само върха на покрива. Беше шест и петнайсет.
Заработи по-бързо отпреди — навеждаше се, загребваше и се мъчеше да прогони всякакви мисли. Но вместо да отслабне, чувството, че го наблюдават, сякаш се засилваше и всяка нова лопата пръст изглеждаше по-тежка от предишната. Ковчегът вече беше засипан, но очертанията му все още личаха под покривалото от пръст.
Както се случва понякога, през съзнанието му безпричинно се нижеше католическата молитва за мъртвите. Бе чул гласа на Калахан да я изрича, докато хапваше край потока. После бе чул и безпомощните писъци на бащата.
Да се помолим за брата си пред Господа наш Исуса Христа, който е казал…
(О, отче мой, дай ми своето благоволение.)
Спря за момент и тъпо се вгледа в гроба. Беше дълбок, много дълбок. Сенките на идващата нощ вече се бяха стекли в него като нещо лепкаво и живо. Все още беше дълбок. Нямаше да го запълни преди смрачаване. Нямаше.
Аз съм възкресението и животът; който вярва в мене, ако и да умре, ще живее…
(Повелителю на мухите, дай ни своето благоволение.)
Да, очите бяха отворени. Затова имаше чувството, че го наблюдават. Карл не бе сложил достатъчно лепило, сега клепачите се бяха вдигнали като щори и хлапето го зяпаше. Трябваше да се направи нещо.
… и никой, който е жив и вярва в мене, няма да умре до века…
(Виж, нося ти гнило месо и воняща плът)
Да изгребе пръстта. Да, това трябваше. Да изгребе пръстта, да строши катинара с лопатата, да отвори ковчега и да закрие тези ужасни втренчени очи. Нямаше лепило, но в джоба си имаше две монети по четвърт долар. Щяха да свършат работа. Сребро. Да, това му трябваше на момчето — сребро.
Слънчевите лъчи вече минаваха над покрива на Марстъновия дом и докосваха само най-високите вековни смърчове западно от градчето. Макар и със залостени капаци на прозорците, къщата сякаш се взираше надолу към Майк.
Ти възкреси мъртвите за нов живот; дай на брата ни Даниел вечен живот.
(Жертвоприношение съм сторил в твоя чест. С лявата ръка го нося.)
Изведнъж Майк Райърсън се хвърли в гроба и бясно заработи с лопатата, мятайки нагоре и настрани гейзери кафява пръст. Най-сетне стоманеното острие се натъкна на дърво, той изгреба последните буци и коленичил върху ковчега заблъска отново и отново по бронзовите пластини, прихванати с катинара.
Жабите край потока бяха подхванали вечерния си концерт, сред сенките на гъсталака пееше сипка, а нейде по-наблизо се раздаваха острите крясъци на козодоите.
Седем без десет.
Какво правя, запита се той. За Бога, какво правя?
Изправи се на колене върху ковчега и се опита да размисли…, ала от дъното на съзнанието му нещо го подтикваше да бърза, да бърза, слънцето залязваше…
Мрак, не е заварвай тук.
Вдигна лопатата над главата си, още веднъж я стовари върху катинара и чу пукот. Беше го строшил.
В един последен проблясък на здрав разум той надигна глава; лицето му беше изподрано и почерняло от прах и пот, белите кръгове на очите почти изхвръкваха от орбитите.
Венера сияеше на небосвода.
Задъхан, той изпълзя от гроба, просна се на земята и с протегнати ръце заопипва за дръжките върху капака на ковчега. Откри ги и опъна. Капакът се завъртя нагоре, пантите изскърцаха точно както си бе представял и отдолу се разкри първо розов сатен, после черен ръкав (Дани Глик беше погребан с костюма си за първо причастие), после… после лицето.
Дъхът на Майк секна в присвитото гърло.
Очите бяха отворени. Точно както бе очаквал. Широко отворени и съвсем не изцъклени. Под сетните лъчи на деня в тях сякаш искреше жестока, чудовищна жизненост. По лицето нямаше и следа от мъртвешка бледност; бузите изглеждаха румени, едва ли не напращели от живот.
Опита се да откъсне очи от този лъскав, застинал взор, ала нямаше сили.
— Исусе… — прошепна той.
Чезнещото крайче на слънцето потъна зад хоризонта.
5.
Марк Петри сглобяваше модел на Франкенщайновото чудовище и слушаше как долу родителите му разговарят в хола. Стаята му беше на втория етаж на неотдавна закупения фермерски дом в южния край на Джойнтнър Авеню и макар да бяха инсталирали централно нафтово отопление, старите отдушници още си стояха. Някога къщата бе отоплявана от голямата кухненска печка и отдушниците бяха разпращали топъл въздух да прогонва студа от горния етаж. Въпреки това жената на навъсения баптист, живял тук от 1873 до 1896 година, си бе лягала всяка зимна вечер с гореща тухла под краката. Днес обаче отдушниците служеха за друго. Бяха се оказали великолепни проводници на звука.