Родителите му разговаряха в хола, но всичко се чуваше като че стояха в коридора пред вратата.
Някога, в предишната къща, баща му го бе хванал да подслушва — по това време Марк беше едва шестгодишен — и бе цитирал стара английска пословица: не подслушвай, за да не се обиждаш. После бе обяснил какво означава — може да чуеш нещо неприятно за себе си.
Добре де, имаше и друга поговорка. Разузнаването е най-добрата защита.
На дванайсетгодишна възраст Марк Петри беше малко под средния ръст и изглеждаше поизнежен. В движенията му обаче личеше изящна пъргавина, неприсъща на неговите връстници, които на тия години сякаш целите са само лакти, колене и пъпки. Имаше бледа, почти млечна кожа, а чертите, които по-късно щяха да станат орлови, сега можеха да се нарекат по-скоро женствени. По този повод си бе имал неприятности и преди училищния сблъсък с Ричи Бодин, тъй че бе решил сам да се справи. Най-напред бе анализирал проблема. И бе открил, че повечето побойници са едри, грозни и тромави. Плашат с това, че могат да ти причинят болка. Бият се нечестно. Следователно, ако не се боиш от болката и решиш да се биеш нечестно, можеш да победиш побойника. Ричи Бодин бе първото цялостно потвърждение на теорията. Преди това Марк бе постигнал равенство в схватка с побойника от прогимназията на Китъри (а това само по себе си се равняваше на победа; окървавен, но непреклонен, тамошният побойник бе заявил пред всички в училищния двор, че двамата с Марк Петри са приятели. Марк, който го смяташе за тъпо лайно, не възрази. Умееше да бъде тактичен.). Побойниците не разбираха от дума. В тоя свят личности като Ричи Бодин май схващаха само езика на болката и Марк предполагаше, че точно от това си пати светът. След успешната схватка го бяха изгонили от училище и баща му беше ужасно сърдит до мига, в който Марк (вече примирен и готов за традиционния пердах с навито на руло списание) заяви, че Хитлер си е бил по душа като Ричи Бодин. Репликата бе посрещната с буен смях и дори майка му се изкиска. Пердахът бе забравен.
В момента Джуни Петри изричаше:
— Мислиш ли, че го е разтревожило, Хенри?
— Трудно е… да се каже. — По паузата Марк разбра, че баща му си пали лулата. — Лицето му е непроницаемо.
— Тихата вода най-зле подлъгва.
Майка му замълча. Тя вечно говореше за тихата вода или за пътя към ада, дето бил постлан с добри намерения. Обичаше си родителите, много ти обичаше, но понякога и двамата му се струваха като книгите по детския щанд на библиотеката — досадни… и прашни.
— Идвали са насам да видят Марк — продължи тя. Да поиграят с влакчетата… а сега едното е мъртво, другото изчезнало! Не се залъгвай, Хенри. Момчето е разстроено.
— Той е стъпил здраво на земята — отвърна мистър Петри. — Каквито и да са чувствата му, сигурен съм, че ги държи под контрол.
Марк залепи лявата ръка на чудовището за раменната става. Моделът беше от специално обработена пластмаса, която излъчваше в мрака зеленикаво сияние, също като пластмасовия Исус — награда от неделното училище в Китъри задето бе научил наизуст целия псалм 119.
— Понякога си мисля, че трябваше да имаме още едно дете — продължаваше баща му. — Между другото, би било добре и за него.
— Не че не сме се старали, скъпи — дяволито подхвърли майка му.
Баща му изсумтя.
Настана дълго мълчание. Марк знаеше, че баща му сигурно прелиства „Уол Стрийт Джърнал“. Майка му пък навярно държеше в скута си роман от Джейн Остин или Хенри Джеймс. Препрочиташе ги безброй пъти и Марк искрено се чудеше какъв смисъл има да четеш една книга повече от веднъж. Нали знаеш как ще свърши.
— Мислиш ли, че ще е безопасно да го пускаме в гората зад къщата? — запита майка му по някое време. — Чух, че някъде имало подвижни пясъци…
— Дотам са сума ти километри.
Марк си поотдъхна и залепи другата ръка на чудовището. Имаше цяла масичка с филмови чудовища, подредени в обща сцена, която променяше при добавянето на всеки нов елемент. Всъщност тъкмо заради нея бяха тръгнали насам Дани и Ралфи през оная вечер, когато… няма значение.
— Мисля, че можем да го пускаме — каза баща му. Не по тъмно, разбира се.
— Е, дано да не сънува кошмари след онова ужасно погребение.
Марк си представи как баща му вдига рамене. — Тони Глик… горкият. Но смъртта и скръбта са част от живота. Време му е да свиква с тази мисъл.
— Може би. — Ново дълго мълчание. Какво ли щеше да последва? Може би коментарът, че децата неусетно възмъжават. Или че дървото се превива додето е младо. Марк залепи чудовището на подложката във форма на надгробна могила с килнат паметник. — Насред живота гробът ни очаква, както се казва. Но се чудя дали аз няма да сънувам кошмари.