— Тъй ли?
— Колкото и зловещо да звучи, онзи мистър Форман трябва да е истински майстор. Детето сякаш беше заспало. Имах чувството, че всеки момент ще отвори очи и ще се протегне… Не знам защо толкова държат да се самоизмъчват с опело над отворен ковчег. Та това е… варварство.
— Е, всичко свърши.
— Да, така е. Но е добро момче, нали, Хенри?
— Марк ли? От най-добрите.
Марк се усмихна.
— Има ли нещо по телевизията?
— Ще видя.
Марк престана да им обръща внимание; съществената част бе приключила. Сложи модела да съхне на прозореца. След петнайсет минути майка му щеше да го подкани да си ляга. Той извади пижамата си от горния рафт на гардероба и взе да се съблича.
Всъщност напразно се тревожеха, психиката му съвсем не бе нежна. Нямаше от какво да се изнежи; почти във всяко отношение той беше типично момче, макар да изглеждаше затворен и крехък. Семейството му беше над средна ръка и продължаваше да се издига. Обичаха се дълбоко и малко скучно. Марк не бе преживял сериозни травми. Не се плашеше от някой и друг юмручен бой в училище. Погаждаше се с връстниците си и най-често споделяше желанията им.
Ако се отличаваше по нещо, това бе дълбокият вътрешен източник на хладно, безпристрастно самообладание. Никой не го бе учил на подобно поведение; изглежда, така си беше роден. Когато нечия кола прегази любимото му куче Чопър, той настоя да придружи майка си при ветеринаря. А когато ветеринарят каза: „Трябва да приспим кучето. Разбираш ли защо?“, Марк отвърна: „Няма да го приспите. Ще го умъртвите, нали?“ Ветеринарят потвърди. Марк му каза да започва, но най-напред целуна Чопър. Мъчно му бе, но не заплака, сълзите даже не се надигнаха към очите му. Майка му плака тогава, ала само след три дни Чопър бе за нея част от мъглявото минало, а Марк никога нямаше да го забрави. Заради това си заслужаваше да не плачеш. Да плачеш беше като да изпикаеш всичко и да се отървеш.
Изчезването на Ралфи Глик го потресе, както и смъртта на Дани, но той не се страхуваше. Бе чул един мъж в магазина да казва, че Ралфи навярно е убит от сексуален маниак. Марк знаеше какво представляват маниаците. Като им захлопа дъската, правят ти нещо и после те удушват (в комиксите удушеният винаги възкликваше Арррггхх) и те заравят в някоя кариера или под дюшемето на изоставена барака. Знаеше какво ще прави, ако се случи сексуален маниак да му предложи шоколад — ще го ритне по топките и ще си плюе на петите.
— Марк! — долетя откъм стълбището гласът на майка му.
— Чувам — подвикна той и пак се усмихна.
— Като се миеш, не забравяй и ушите.
— Няма.
С пъргава, изящна походка той се запъти да ги целуне за лека нощ и преди да излезе, хвърли поглед през рамо към масичката, където чудовищата му разиграваха няма сцена: озъбеният Дракула се привежда заплашително над проснато на земята момиче, Лудия доктор инквизира възрастна жена, а мистър Хайд се прокрадва зад старец, който се прибира към къщи.
Откъде ли им беше хрумнало, че не разбира какво е смъртта? Ясна работа. Смъртта е, когато те спипат чудовищата.
6.
В осем и половина Рой Макдугъл отби пред фургона, форсира на два пъти двигателя на стария си форд и го изключи. Съединителят беше скапан, мигачите не работеха, а след месец предстоеше технически преглед. И това, ако е кола. И това, ако е живот. Хлапето ревеше вътре, Санди крещеше по него. Страхотно семейство.
Излезе от колата и се препъна в една от плочките, с които от миналото лято се канеше да направи пътека до стъпалата.
— Мамицата ти — изръмжа той и разтърка челюстта си, гледайки злобно плочката.
Беше съвършено пиян. Работата му свършваше в три и досега бе киснал в кръчмата на Дел заедно с Ханк Питърс и Бъди Мейбъри. Ханк бе изкарал отнякъде доста пари и явно възнамеряваше да пропие печалбата до последния цент. Рой знаеше какво мисли Санди за приятелите му. Е, нека си се цупи. Как може да му мърмориш на човек за две-три бири в събота и неделя, когато цяла седмица се побърква от бачкане — че и в извънработно време дежури? За каква се мисли? По цял ден седи у дома без никаква работа, освен да почисти малко, да дрънка глупости с пощаджията и да внимава детето да не пропълзи към печката. А напоследък и това не прави. Проклетото хлапе паднало от масата онзи ден.
Ами ти къде беше?
Държах го, Рой. Само че е толкова палав.
Палав. Тъй, тъй.
Все още накипял от гняв, той се изкачи по стъпалата. Удареният крак продължаваше да го боли. Не че можеше да се надява на някакво съчувствие от нея. И какво ли толкова правеше тя, докато той превива гърбина за шибания си началник? Чете сълзливи списания и нагъва пияни вишни, или гледа сериали по телевизията и нагъва пияни вишни, или бъбри с приятелки по телефона и нагъва пияни вишни. Напоследък не само по лицето, ами и по задника беше пъпчасала. Скоро нямаше да личи лице ли е или задник.