Ритна вратата и влезе.
Поразителната гледка мигом нахлу в съзнанието му и разсея бирените пари като удар с мокра кърпа; пищящото голо бебе с разкървавен нос; Санди го държи до окървавената си блуза и се озърта през рамо с изкривено от изненада и страх лице; пелената на пода.
Ранди, все още със сини кръгове под очите, вдигна ръчички, сякаш умоляваше за нещо.
— Какво става тука? — бавно запита Рой.
— Нищо, Рой. Той просто…
— Ударила си го — безизразно изрече той. — Не е кротувал, докато го преповиваш, затова си го ударила.
— Не — бързо отвърна тя. — Преметна се и си удари носа, нищо повече. Нищо повече.
— Би трябвало да те смажа от бой.
— Рой, той просто си удари носа…
Той отпусна рамене и се прегърби.
— Какво има за вечеря?
— Кюфтета. Прегоряха — кисело добави тя и издърпа от джинсите края на блузата си, за да избърше нослето на Ранди.
Рой забеляза провисналите гънки на корема й. Изобщо не бе успяла да се стегне след раждането. Не си и правеше труда.
— Накарай го да млъкне.
— Той не е…
— Накарай го да млъкне! — изрева Рой и Ранди, който вече бе взел да мирясва, писна отново.
— Ще му дам биберона — рече Санди и се изправи.
— И ми дай да вечерям. — Той свали джинсовото яке. — Божичко, каква е кочина. Какво правиш по цял ден, кръшкаш ли?
— Рой! — възмутено възкликна тя. После се изкикоти. Налудничавият гняв, че бебето не иска да кротува, докато го преповива, вече изглеждаше някак мъгляв и далечен. Като че всичко бе станало в някоя от следобедните телевизионни серии.
— Давай вечерята и после се хващай да разтребиш тоя шибана къща.
— Добре. Добре, веднага.
Тя извади шишето от хладилника и сложи Ранди в кошарката. Бебето апатично засмука биберона, гледайки ту към майка си, ту към баща си като зверче в капан.
— Рой.
— Хммм. Какво?
— Свърши.
— Кое?
— Знаеш кое. Искаш ли? Довечера?
— Естествено — каза той. — Естествено.
И пак си помисли: и ако това е живот. И ако това е живот.
7.
Ноли Гардънър слушаше по радиото рокендрол и щракаше с пръсти, когато телефонът иззвъня. Паркинс остави кръстословицата и рече:
— Би ли намалил това чудо?
— Дадено, Парк.
Ноли намали звука и продължи да щрака с пръсти.
— Ало — каза Паркинс.
— Полицай Джилеспи?
— Същият.
— Обажда се агент Том Ханрахан, сър. Получих търсената от вас информация.
— Радвам се, че стана толкова бързо.
— Само че не е кой знае какво.
— Няма нищо — каза Паркинс. — С какво разполагате?
— Бен Миърс е проучван във връзка с транспортно произшествие в Ню Йорк през май 1973. Няма обвинения срещу него. Мотоциклетна катастрофа. Загинала е жена му Миранда. Свидетелите твърдят, че се движел с нормална скорост, а алкохолната проба е отрицателна. Изглежда, просто е попаднал на мокро петно. По политически убеждения клони към левицата. Участвувал в Принстънския поход на мира през 1966. Говорил на антивоенен митинг в Бруклин през 1967. Походи към Вашингтон през 1968 и 1970. Арестуван по време на мирен поход в Сан Франциско през ноември 1971. Друго няма.
— А за останалите?
— Курт Барлоу, пише се с „у“. Англичанин, само че не по рождение, а натурализиран. Роден в Германия, избягал в Англия през 1938, по всяка вероятност малко преди да го спипа Гестапо. Не разполагаме с данни отпреди това, но вероятно е към седемдесетгодишен. Истинската му фамилия е Брайхен. От 1945 година се занимава в Лондон с внос-износ, но води затворен живот. Стрейкър му е партньор от самото начало и изглежда, че той поема всички външни контакти.
— Ясно.
— Стрейкър е англичанин по рождение. Петдесет и осем години. Баща му е произвеждал мебели в Манчестър. Изглежда, е оставил на сина си значителна сума, а и Стрейкър добре се е справял със сделките. Преди осемнайсет месеца Барлоу и Стрейкър са получили визи за удължен престой в Съединените щати. Това е всичко, с което разполагаме. Ако не броим предположението, че може да са хомосексуална двойка.
— Да — каза Паркинс и въздъхна. — И аз така си мислех.
— Ако искате още нещо, можем да потърсим от ЦРУ и Скотланд Ярд сведения за новите ви търговци.
— Не, няма нужда.
— Впрочем, не е открита връзка между Миърс и другите двама. Освен ако е дълбоко законспирирана.
— Добре. Благодаря.