— Нали затова сме тук. Ако ви потрябва помощ, обаждайте се.
— Непременно. Още веднъж благодаря.
Паркинс остави слушалката и замислено се загледа в телефона.
— Кой беше, Парк? — запита Ноли и засили радиото.
— От кафе „Ексълънт“. Нямали сандвичи с шунка. Само сирене и руска салата.
— Ако искаш, в чекмеджето имам малинова пита.
— Не, благодаря — каза Паркинс и пак въздъхна.
8.
Сметището все още тлееше.
Дъд Роджърс обикаляше по края и вдъхваше аромата на тлеещи боклуци. На всяка крачка под обувките му хрущяха шишенца и се надигаха облачета пухкава черна пепел. Сред пущинака на сметището жаравата ту се разгаряше, ту пак притъмняваше в зависимост от капризите на вятъра и това му напомняйте огромно червено око, което се отваря и затваря… око на великан. От време на време глухо избухваха аерозолни опаковки и електрически крушки. Когато тази сутрин подпали сметището, отвътре изскочиха пълчища плъхове — никога не бе виждал толкова много. Успя да застреля цели три дузини и когато най-сетне прибра пистолета в кобура, дулото беше нажежено. Странна работа, как се променяше бройката им — всяка година различно. Сигурно имаше нещо общо с времето. Ако продължаваше така, щеше да му се наложи да наслага отровни примамки както през 1964 година.
Ето, още един пълзеше под жълтата дъсчена оградка.
Дъд измъкна пистолета, свали предпазителя, прицели се и стреля. Куршумът изхвърли фонтанче пръст пред плъха и посипа козината му. Но вместо да побегне, животинчето се надигна на задни лапи и се втренчи в Дъд с мънистените си очички, отразяващи червените отблясъци на огъня. Божичко, някои ставаха толкова нагли!
— Сбогом, мистър Плъх — каза Дъд и се прицели внимателно.
Бам! Плъхът се преметна и затрепера.
Дъд се приближи и го побутна с тежкия си работен ботуш. Дишайки мъчително, плъхът със сетни сили захапа подметката.
— Копеле — кротко промърмори Дъд и му смаза главата.
Приклекна, загледа се в плъха и кой знае защо си помисли за Рути Крокет, която не носеше сутиен. А като вземеше да се разкарва с прилепнал пуловер, направо й се виждаха зърната на гърдите, щръкнали от триенето във вълнената плетка и ако човек можеше да награби тия цицки и да ги разтърка мъничко, съвсем мъничко, онова пиче щеше да се изпразни като ракета…
Той вдигна плъха за опашката и го полюшна като махало. Какво ще речеш, ако ти го пъхнем тоя плъх в чантичката, Рути? Непреднамерената двусмислица го развесели и той се изкикоти пискливо, клатейки странно, несъразмерната си глава.
Запокити плъха далече навътре в сметището. От замаха се завъртя и зърна нечия фигура на петдесетина крачки от себе си — висок и извънредно мършав силует.
Дъд избърса длани в зеления си панталон, поопъна колана и закрачи нататък.
— Сметището е затворено, мистър.
Човекът се завъртя към него. Заревото на мъждукащия огън огря замислено лице с високи скули. Косата беше бяла, прошарена на места със странно мъжествени стоманеносиви кичури. Непознатият я бе отметнал от високото си восъчнобледо чело като някой от ония педали, пианистите. Очите му събираха червеното сияние на жаравата и изглеждаха кръвясали.
— Тъй ли? — любезно запита човекът и макар да имаше великолепно произношение, в гласа му звучеше лек акцент. Трябва да беше жабар или немчуга. — Дойдох да погледам огъня. Прекрасен е.
— Вярно — рече Дъд. — Тукашен ли сте?
— Да, отскоро съм жител на вашето прекрасно градче. Често ли стреляте по плъховете?
— Доста претрепах напоследък, Навъдили са се с милиони, ситните копелета. Слушайте, вие да не сте онзи, дето купи Марстъновия дом?
— Хищници — каза непознатият и застана с ръце зад гърба. Дъд изненадано забеляза, че тоя тип е съвсем изтупан — с костюм, жилетка и прочие. — Обичам нощните хищници. Плъховете… кукумявките… вълците. Има ли вълци по тия места?
— Тц — каза Дъд. — Преди две години един образ от Дърхам застреля койот. И разни подивели кучета гонят елените.
Непознатият презрително махна с ръка.
— Кучета. Жалки твари, които подвиват опашка и скимтят щом чуят човешки стъпки. Бива ги само да хленчат и да се подмазват. Да се изкормят всички, това бих казал. Да се изкормят всички.
— Е, не съм чак на това мнение — каза Дъд и неуверено пристъпи напред. — Винаги е приятно някой да дойде и да си подрънкаме, разбирате, обаче в неделните дни сметището се затваря в шест, а вече минава девет и половина…
— Несъмнено.
И все пак непознатият не проявяваше намерение да си тръгва. Дъд помисли, че този път печели по точки пред цялото градче. Всички се чудеха кой ли е шефът на онзи Стрейкър, а ето, че той бе узнал пръв — навярно, ако не се брои Лари Крокет, който умееше да си затваря устата. При следващото си посещение в града за патрони при онзи женчо Джордж Мидлър, щеше да каже небрежно: по-миналата вечер срещнах новия тип. Кой? Абе, нали знаеш. Оня, дето купи Марстъновия дом. Свестен образ. Малко на немчуга ми мяза по приказката.