— Отец Фланаган, къде си, когато ни трябваш? — промърмори той и клекна до бюрото.
Примижа, прочете инструкцията на етикета и сипа две пълни капачки „Е-Вап“ върху петното. Течността веднага се разпени и побеля. При тази гледка отец Калахан леко се разтревожи и пак прочете етикета.
— За най-устойчивите петна — изрече той с мощния, звучен глас, който му бе спечелил невиждана популярност, след като паството дълги години бе слушало горкия стар отец Хюм да фъфли страдалчески през ченетата си, — оставете препарата да действа от седем до десет минути.
Изправи се и пристъпи до прозореца на кабинета, през който се виждаше Елм Стрийт и в далечината тъмнееше силуетът на църквата „Сейнт Ендрю“.
Добре, добре, помисли той. Това е положението идва неделя вечер и пак съм пиян.
Благослови ме, отче, защото съгреших.
Ако караш лека-полека и продължаваш да работиш (в дългите самотни вечери отец Калахан работеше върху своите Записки. Занимаваше се с тях вече почти седем години и уж възнамеряваше да пише книга за католическата църква в Нова Англия, но от време на време подозираше, че така и няма да я напише. Всъщност Записките и алкохолните му проблеми бяха възникнали по едно и също време. Битие 1:1 — „В началото бе уискито и отец Калахан каза: Да бъдат Записките“), почти не усещаш бавното вкореняване на алкохолизма. Можеш да приучиш ръката си да не долавя как олеква бутилката.
Вече цял ден не съм се изповядвал. Беше единайсет и половина, зад прозореца се виждаше само плътен мрак, прорязван единствено от лъча на уличната лампа пред църквата. Сякаш всеки миг под нея щеше да се появи с танцова стъпка Фред Астер — с цилиндър, фрак, гети, бели обувки и бастунче в ръката. Посреща го Джинджър Роджърс. Двамата подхващат валс под звуците на сантименталната песен „И пак Е-Вап ми вдъхва космическа печал“.
Той притисна чело към стъклото и остави красивото си лице, което в някои отношения бе неговото проклятие, да се отпусне в изражение на объркване и умора. Аз съм пияница и калпав свещеник, отче. Зад затворените си клепачи виждаше сумрака на изповедалната кабинка, усещаше как пръстите му открехват малкото прозорче и отмятат завесата от всички тайни на човешката душа, долавяше мириса на лак, на кадифе от скамейките за коленичене и на старческа пот; устата му се изпълваше с блудкава слюнка.
Благослови ме, отче,
(аз счупих камиончето на брат ми, аз напердаших жената, аз надничах през прозореца на мисис Сойър, докато се събличаше, аз измамих, аз имах сладострастни помисли, аз, аз, аз)
защото съгреших.
Отвори очи и Фред Астер все още не се бе появил. Може би точно в полунощ. Сега градчето спеше. Освен…
Надигна поглед. Да, там горе светеше. Помисли си за малката Бауи — не, вече се казваше Макдугьл — признаваща с тънко задъхано гласче, че е удряла бебето си, а когато той запита колко пъти, сякаш усети (едва ли не чу) как в главата й се въртят зъбни колелца и умножават пет по десет или сто по десет. Жалък образец на човешкия род. Калахан лично бе кръстил бебето. Брат во Христе Рандал Макдугъл. Най-вероятно заченат върху задната седалка в колата на Ройс Макдугъл след последната прожекция на лятното кино. Дребно, пискливо създание. Чудеше се дали се е досещала, че в онзи миг му се иска да протегне ръце през прозорчето, да сграбчи оттатък тръпнещата душа и да стиска, да мачка, докато я накара да закрещи. Покаянието ти е шест яки шамара и един хубав ритник по задника. Върви си и не греши повече.
— Тъпо — изрече той.
Ала в изповедалната кабинка не беше само тъпо; не чуждите грехове го потрисаха и тласкаха към широката членска маса на клубовете „Католически свещеници, приятели на шишето“ и „Рицари на Бялото конче“. Смазваше го упоритата, бездушна, устремна машина на църквата, повлякла всички дребни и злобни грехове в безконечната си совалка към небесата. Смазваше го ритуалното примирение със злото в днешната църква, заинтересувана главно от социалните беди; монотонно изричаното покаяние на стари дами, чиито родители някога са говорили европейски езици. Смазваше го реалното присъствие на злото в кабинката — също тъй реално както мирисът на вехто кадифе. Но това бе тъпо, празноглаво зло, за което няма ни отдих, ни прошка. Хрущенето на юмрук върху бебешко лице, срязаната с джобно ножче гума, побоят в бара, слагането на бръснарски ножчета в ябълките за празника на Вси светии, всички гнусотии, които човешкият ум може да избълва от безконечните си лабиринти. Господа, всичко ще се оправи, ако имаме по-добри затвори. По-добри ченгета. По-добра администрация. По-добър контрол над раждаемостта. По-добри методи за стерилизация. По-добри аборти. Господа, ако изтръгнем този зародиш от утробата сред кръв и плетеница от неоформени ръце и крака, той няма да порасне, за да пребие с чук някоя стара дама. Дами, ако вържем този мъж на специален електрифициран стол и го изпечем като пържола в микровълнова фурна, той вече не ще има възможност да измъчва до смърт малки момченца. Сънародници, ако приемете този законопроект за генетичен контрол, аз гарантирам, че никога вече… Мръсотия.