Вече от доста време, може би от три години насам, истинското положение му ставаше все по-ясно. То придобиваше яркост и отчетливост като филм, който бавно идва на фокус, докато всеки образ изпъкне на екрана. Душата му копнееше за предизвикателство. Младите свещеници си имаха противници: расова дискриминация, равноправие за жените и дори за хомосексуалистите; бедност, безумие, престъпност. Не можеше да ги понася. Единствените социално ориентирани свещеници, с които се чувстваше сравнително добре, бяха борците против войната във Виетнам. Сега, след като каузата им бе потънала в забрава, те се събираха да побъбрят за походи и митинги както престарели съпрузи си припомнят медения месец или първото си пътуване с влак. Но Калахан не беше нито млад свещеник, нито стар; озоваваше се в ролята на традиционалист, който вече не може да вярва дори в основата на първоучението. Искаше да поведе дивизия от армията на… на кого? На Бога, на доброто, на правдата, различни названия на едно и също нещо — в битката срещу ЗЛОТО. Искаше комюникета и военни колони, а не да зъзне пред супермаркетите и да раздава позиви за бойкот на салатата или стачка срещу гроздето. Искаше да види ЗЛОТО без измамните му одежди, с открито и пределно ясно лице. Искаше да се вкопчи в него гърди срещу гърди, като Мохамед Али против Джо Фрейзър, „Селтикс“ срещу „Никс“, Яков срещу ангела. Искаше схватката да е чиста, без да му се пречка политиката, която възсядаше всяко обществено движение като уродлив сиамски близнак. Искаше го, откакто пожела да стане свещеник, а призванието му бе дошло още на четиринайсетгодишна възраст с пламенното въодушевление от историята на свети Стефан, първият християнски мъченик, който бил пребит с камъни от тълпата и в мига на смъртта си зърнал Христос. Раят изглеждаше скучен в сравнение с блаженството да се сражаваш — и може би да загинеш — служейки на Спасителя.
Ала сражения нямаше. Имаше само смътни, неопределени сблъсъци, и ЗЛОТО идеше не с едно, а с безброй лица — все кухи и най-често идиотски ухилени, с капещи от устата лиги. Всичко го караше да мисли, че в света изобщо няма ЗЛО, а само зло или може би дори (зло). В пристъпи на съмнение започваше да подозира, че Хитлер е бил просто злобен бюрократ, а самият Сатана — малоумен тип с недоразвито чувство за хумор, от ония, които смятат за безкрайно смешно да подхвърляш на чайките бомбички, обвити с хляб.
Всички велики обществени, морални и духовни сражения на епохите изкипяваха и на дъното оставаше само Санди Макдугъл, която запокитва сополивото си хлапе в ъгъла, а хлапето ще порасне и на свой ред ще запокитва хлапета в ъгъла, безкраен свят, алилуя, хляба насъщен дай ни днес, ама и масълцето не забравяй. Аве Мария, майко Божия, помогни ми да спечеля в това състезание с вехти таратайки.
Всичко бе безнадеждно тъпо. Бе просто ужасяващо с пагубните си последици за всяко смислено определение на живота, а може би дори и на рая. Какво ли пък беше там? Цяла вечност, изпълнена с религиозни лотарии, увеселителни влакчета и небесни надбягвания — това ли?
Погледна към стенния часовник. Шест минути след полунощ, а навън още нямаше и следа от Фред Астер и Джинджър Роджърс. Поне Мики Руни да се беше показал. Нищо де, препаратът сигурно вече бе изсъхнал. Щеше да го изчисти с прахосмукачката, та мисис Кърлис да не гледа с жалостиво лице и животът щеше да продължи. Амин.
СЕДМА ГЛАВА
МАТ
1.
Във вторник след третия час Мат отскочи до канцеларията и завари там Бен Миърс.
— Здрасти — каза Мат. — Подранил си.
Бен стана от стола и протегна ръка.
— Семейна черта. Слушай, сигурен ли си, че хлапетата няма да ме изядат?
— Няма страшно — каза Мат. — Идвай.
Видът на Бен леко го изненада. Беше се облякъл с елегантно спортно сако и сив памучен панталон. Удобни, почти неносени обувки. Мат бе канил в училище и други литератори — обикновено те идваха облечени как да е, а понякога направо приличаха на смахнати. Преди година бе помолил една сравнително известна поетеса, която четеше лекции в Мейнския университет, да гостува в класа му и да разкаже за творчеството си. Тя бе пристигнала с панталон за колоездене и обувки с висок ток. Сякаш подсъзнателно заявяваше: вижте ме, аз се преборих със системата. Волна съм като вятъра.