— Като например откъде си намирате идеи? — запита Мат, имитирайки съблазнителното детинско глезене на Рути Крокет.
— Тя е парче и половина.
— Споделям оценката. В хладилника зад ананасовите резени има бутилка „Лансърс“. Купих я специално за случая.
— Слушай, не трябваше…
— Я стига, Бен. Да не мислиш, че в Лот всеки ден ни гостуват знаменити писатели?
— Звучи малко екстравагантно.
Бен допи питието, пое от Мат чиния спагети, заля ги със сос и се зае да ги намотава на вилицата.
— Фантастично — възкликна той. — Мамма миа!
— Естествено — кимна Мат.
Бен сведе очи към чинията си, която се бе изпразнила с поразителна бързина. Малко засрамен, той избърса устни.
— Още малко?
— Половин чиния, ако може. Спагетите са страхотни.
Мат му поднесе препълнена чиния.
— Ако не ги изядем, котаракът ще им види сметката. Пустото му животно вече тежи десет кила и едва се дотътря до паничката.
— Господи, как не съм го видял досега?
— Скитосва — усмихна се Мат. — Роман ли пишеш сега?
— Литературно-документален — каза Бен. — Между нас казано, пиша го за пари. Изкуството е чудесно нещо, но ми се иска поне веднъж и аз да ударя голямата печалба.
— И какви са изгледите?
— Мрачни.
— Да минем в хола — предложи Мат. — Там креслата са на буци, но все ще ни е по-удобно, отколкото върху тия кухненски столове на мъченията. Нахрани ли се?
— Иска ли питане?
В хола Мат зареди автоматичния грамофон с камара плочи и се захвана да пали огромна лула от възловата кратунка. След като се справи що-годе задоволително с начинанието (седнал сред грамаден облак дим), той погледна Бен.
— Не, оттук не се вижда.
Бен рязко извърна глава.
— Какво?
— Марстъновият дом. Обзалагам се на пет цента, че заради него гледаше през прозореца.
— Пасувам — отвърна Бен с нервен смях.
— За градче като нашето ли пишеш?
— За градчето и хората — кимна Бен. — Описвам поредица от сексуални убийства и наранявания. Ще започна с едно от тях и ще го развия до най-малки подробности от началото до края. Ще натрия носа на читателя в цялата мръсотия. Тъкмо бях почнал да нахвърлям плановете за този епизод, когато изчезна Ралфи Глик и това ме… е, потресе ме доста дълбоко.
— Изчезванията от трийсетте години ли си взел за основа?
Бен го погледна изпитателно.
— Знаеш ли нещо за тях?
— О, да. Както и мнозина от по-старите кореняци. По онова време още не бях в Лот, но Мейбъл Уъртс, Глинис Мейбъри и Милт Кросън помнят всичко. Някои от тях вече са си направили изводи.
— Какви изводи?
— Не се занасяй, Бен. Изводите са очевидни, нали?
— Навярно имаш право. Когато къщата е била обитавана, за десет години са изчезнали четири хлапета. Отминават трийсет и шест години, горе пак се заселват хора и тутакси изчезва Ралфи Глик.
— Мислиш ли, че е съвпадение?
— Предполагам — предпазливо каза Бен. В ушите му сякаш отекваше предупреждението на Сюзън да внимава. — И все пак е странно. Просто за сравнение прегледах всички броеве на „Бележник“ от 1939 до 1970 година. Изчезнали са три хлапета. Едното избягало от къщи и по-късно го открили да работи в Бостън — било на шестнайсет, но изглеждало по-голямо. Второто било извадено от водите на Андроскогин след едномесечно търсене. А третото се оказало закопано край шосе 116 недалече от Гейтс Фолс, изглежда, е било блъснато от невнимателен шофьор. И трите случая са ясни.
— Може би и сегашното изчезване ще се изясни.
— Може би.
— Но не ти се вярва. Какво знаеш за онзи Стрейкър?
— Нищичко — каза Бен. — И даже не съм сигурен дали искам да го видя. В момента съм се заел доста успешно с книгата, а тя е свързана с определена представа за Марстъновия дом и неговите обитатели. Току-виж съм изхвръкнал от релсите, ако открия, че Стрейкър е най-обикновен търговец, в което всъщност не се и съмнявам.
— Мисля, че няма такава опасност. Знаеш ли, той днес откри магазина. Доколкото чух и Сюзи Нортън е наминала с майка си… по дяволите, почти цялата женска половина от градчето отскочи дотам да хвърли едно око. Според безупречната информация на Дел Марки, даже Мейбъл Уъртс докуцукала до центъра. Казват, че Стрейкър бил поразителен. Наконтен, изключително любезен и напълно плешив. Отгоре на всичко — очарователен. Даже успял да продаде туй-онуй.
Бен се усмихна.
— Чудесно. А видял ли е някой и втория човек?
— Предполага се, че е на делова обиколка.
— Защо да се предполага?
Мат смутено сви рамене.
— Не знам. Сигурно цялата работа е съвършено нормална, но Марстъновият дом ме тревожи. Двамата сякаш специално са го търсили. Както казваш, той е като идол, приклекнал високо над хълма.