Бен кимна.
— А на всичко отгоре, ето че пак изчезва дете — продължаваше Мат. — Да не забравяме и брат му Дани. Починал в полунощ. От злокачествена анемия.
— Какво странно има в това? Вярно, голямо нещастие, но…
— Бен, моят домашен лекар е младеж на име Джими Коди. Преподавал съм му навремето. Беше страхотен хулиган, но стана добър лекар. Ще ти кажа нещо, обаче между нас да си остане. Клюка е. Непотвърден слух.
— Разбрано.
— Посетих го за преглед и между другото споменах, че тая история с малкия Глик е направо жесток удар за родителите, особено след изчезването на по-малкия. Джими ми каза, че с Джордж Горби са обсъждали заболяването. Момчето несъмнено било анемично. Според него момче на тая възраст трябвало да има от осемдесет и пет до деветдесет и осем на сто червени кръвни телца. А при Дани били спаднали на четиридесет и пет процента.
— Ужас — възкликна Бен.
— Биели му витамин B12, хранели го с телешки черен дроб и изглежда, че му се отразявало добре. Канели се да го изпишат на другия ден. И ненадейно момчето пада мъртво.
— Гледай да не те чуе Мейбъл Уъртс — каза Бен. — Ще вземат да й се привиждат диваци с отровни стрели из парка.
— Само на теб го казвам. И не възнамерявам да споделям с никой друг. Впрочем, на твое място бих си мълчал за темата на книгата. Ако те пита Лорета Старчър, кажи, че пишеш за архитектурата.
— Вече получих подобен съвет.
— От Сюзън Нортън, несъмнено.
Бен погледна часовника си и стана.
— Добре, че спомена Сюзън…
— Паунът разперва опашка — усмихна се Мат. — Всъщност и аз трябва да отскоча до училището. Репетираме трето действие на училищната пиеса, актуална съвременна комедия, озаглавена „Проблемите на Чарли“.
— И с какво си има проблеми?
— С младежките пъпки — ухили се Мат.
Докато крачеха към вратата, Мат смъкна от закачалката вехто университетско яке, Бен си помисли, че прилича не толкова на саможив преподавател по английски, колкото на застаряващ треньор по лека атлетика. Издаваше го само лицето — интелигентно, но мечтателно и някак невинно.
— Слушай — каза Мат, когато излязоха навън, — имаш ли планове за петък вечер?
— Не знам — поколеба се Бен. — Мислех да идем на кино със Сюзън. Тук май няма какво друго да прави човек.
— Аз мога да измисля нещо по-интересно — каза Мат. — Да оформим тричленна делегация и да отидем до Марстъновия дом за среща с новия собственик. От името на градската общественост, разбира се.
— Естествено — кимна Бен. — Нормална проява на любезност, нали?
— Както нашите прадеди са впрягали каруцата да поздравят новия съсед — потвърди Мат.
— Ще спомена на Сюзън. Мисля, че ще й хареса.
— Добре.
Докато ситроенът се отдалечаваше с тихо бръмчене, Мат размаха ръка. Бен му отвърна с двукратно натискане на клаксона, сетне червените светлини на колата изчезнаха зад завоя.
Мат постоя на верандата почти цяла минута след като шумът на двигателя бе заглъхнал. Стоеше с ръце в джобовете и гледаше към къщата върху хълма.
3.
В четвъртък вечер нямаше репетиция и около девет часа Мат отскочи да изпие две-три бири при Дел. Щом онзи проклетник Джими Коди не искаше да му предпише нещо против безсъницата, щеше да се заеме със самолечение.
В почивните дни на оркестъра клиентелата беше оскъдна. Мат зърна само трима познати: Крейг Невестулката с чаша бира в ъгъла; Флойд Тибитс, навъсен като буреносен облак (тази седмица бе разговарял три пъти със Сюзън — два пъти по телефона и веднъж насаме в хола на семейство Нортън, но нито един от разговорите не бе минал успешно) и Майк Райърсън, облегнат на стената в едно от крайните сепарета.
Мат се приближи към бара, където Дел Марки бършеше чаши и гледаше по телевизията „Железният човек“.
— Здрасти, Мат. Как я караш?
— Горе-долу. Тая вечер май няма навалица.
Дел сви рамене.
— Ъхъ. Лятното кино в Рейтс Фолс прожектира филм с мотоциклети и пукотевица. Няма как да ги конкурирам. Чаша или каничка?
— Нека да е каничка.
Дел наля, махна пяната и добави още пет сантиметра. Мат плати и след кратко колебание се отправи към сепарето на Майк. Както почти всички младежи в градчето, Майк бе минал през неговите уроци по английски и Мат го харесваше. При средните си способности момчето бе показвано много добри резултати, защото се стараеше, а когато не разбираше нещо, питаше и разпитваше, докато му стане ясно. Освен това имаше ведро, искрящо чувство за хумор и приятна самобитност, която го правеше любимец на преподавателите.
— Здрасти, Майк — каза Мат. — Може ли да седна при теб?